Не мога да огранича Хорхе нито до името му, нито до поток от думи, които и бездруго няма да са достатъчни, защото чувството и знанието не могат да се опишат с думи; аз поне не знам как. Единственото, което може би знам, е, че когато става дума за Хорхе, става дума за любов.
Заедно сме извървели най-неподозираните пътища на любовта. Поправка — на ЛЮБОВТА. От най-абсурдните до най-нежните й форми. Имаше творчество. Имаше и празнота.
На моменти бяхме Хорхе и Хули, понякога бяхме Хорхе с Хули. Друг път Хорхехули, а после Хорхе… Хули. Но дори и в мълчанието, и в раздялата, не спирахме да се усещаме един другиго.
Не остана емоция, чувство или настроение, което да не сме преживели. Само тези, които познават истинската любов, ще разберат какво имам предвид; другите, които не са стигали по-далеч от усвояването на няколко коитални техники, ще дадат воля на тривиалното си въображение и ще изхабят ценна умствена енергия. Но ми се ще да вярвам, че те, въпреки всичко, също ще разберат.
За мен Хорхе беше нещо повече от син, защото го избрах. Казвам „беше“, тъй като вече е независим. Изпитвам такова щастие, когато го виждам да върви самичък, но заедно с това се натъквам на едно друго чувство — противоположно и неподозирано: носталгията от откритието, че синът ми вече не е син. Виждам го по-скоро като мое продължение, обогатен от противоречията и от съгласието на несъгласията помежду ни.
Още веднъж искам да помоля Хорхе да ми прости за това, че съм се родила преди него. Този факт винаги е предизвиквал недоволството му (както и моето) и въпреки че днес това няма значение, усещам, че все за нещо му е послужил.
Мисля, че общата ни история се основава по-скоро на бълнуванията на творческата лудост, отколкото на посредствените просветления на здравомислието. Ние обаче черпехме с пълни шепи и от двете (тъй като не ни бяха чужди).
Никога не съм разбирала значението на израза „има талант“. Знам, че Хорхе го има. Тази книга е предизвикателство, което — за наше щастие — той си позволи като израз на творческото си израстване. Започна с въображаемо трето лице и стигна дотам да поеме пълната отговорност (както винаги прави Хорхе) за дълбокото си вътрешно аз.
Накрая, ако читателите ми позволят, бих им дала следния съвет: прочетете тази книга поне два пъти. Първия път я прочетете така, както се чете всяка книга — от начало до край. После я прочетете отново, като понякога спирате, за да осъзнаете идеите, чувствата и понятията, на които Хорхе дава израз. В ръцете си държите нещо повече от книга на Хорхе Букай — в ръцете ви се намира едно послание до много хора, защото този е просто един от начините, по които общува Хорхе. Нормалните начини на общуване не достигат до него, нито до мен, нито до други хора. Тогава, както казват художниците, излизаме от платното, за да се срещнем по пътеките на живота, които сами прокарваме и които приемат различни форми, благодарение на които общуваме и даваме всичко, което имаме.
Такъв е Хорхе.
Такава е книгата му…
Д-р Сулема Леонор Саславски
Въведение
През 1923 г., преди да се посвети на фройдизма, Георг Гродек публикува „Книга за То“.
Книгата е написана във формата на писма, които главният герой, по професия психотерапевт, изпращал на своя приятелка. Измисленият персонаж от книгата на Гродек се нарича Патрик Трол.
Половин век по-късно, почти случайно, аз самият попаднах на Гродек, на Трол и на „Книга за То“. Чел съм я десетки пъти и винаги намирам в нея нещо добро, нещо ново и полезно; и всеки път я препрочитам с удоволствие.
Преди няколко години, по време на едно от чудните ми мислени пътувания из „Книга за То“, започнах да фантазирам…
Какво би написал Гродек през осемдесетте години, ако се захванеше с нова книга? Дали идеите му все още щяха да са силно повлияни от психоанализата?
Не, отговорих си сам.
И продължих…
Гродек вече не е между живите и Патрик Трол също си е отишъл с него.
Какви писма би писал в днешно време потомъкът на въображаемия Патрик Трол?
Желанието ми да открия тази книга ставаше все по-силно.
Една ноемврийска нощ през 1982-а седнах пред купчина бели листове и без много да мисля — мисленето не ми се удава особено, — започнах да пиша първото писмо от книгата, която вече живееше във въображението ми.
Все още помня какво си мислех в онази нощ: „Представям си, че съм потомък на Георг Гродек. (А нима, в известен смисъл, не съм?) Не, по-скоро съм потомък на Патрик Трол, чудесния терапевт от «Книга за То»… Представям си, че пиша на някогашна пациентка, която сега е моя добра приятелка… Заминала е някъде далеч. Въпреки това я помня съвсем ясно… Казва се Клаудия, като дъщеря ми… Нещо повече дори… Може би тази Клаудия е същата Клаудия, която след няколко години ще се роди като моя дъщеря… Клаудия, затварям очи и те виждам…“