Антонио Поркия21 пише: „Ако аз съм аз, защото ти си ти, а ти си ти, защото аз съм аз, тогава нито аз съм аз, нито ти си ти. Но ако аз съм аз, защото аз съм аз, а ти си ти, защото ти си ти, тогава ти си ти и аз съм аз“.
Писмо 30.
Ах, Клаудия…
Най-накрая ми задаваш лесен въпрос.
Оргазмът не е нищо друго, освен неизбежната последица от правенето на любов.
В случай че горното не е ясно:
НЕИЗБЕЖНАТА ПОСЛЕДИЦА ОТ ПРАВЕНЕТО НА ЛЮБОВ
Писмо 31.
Клаудия,
Не искам да тичам, нито да се спра на едно място. Искам да вървя.
Каква е разликата между тичането и вървенето?
Скоростта?
Не, сигурен съм, че не е това. Възможно е да вървим бързо и да тичаме бавно.
Не, не е това!
Преди малко бях на улицата… Тичах и вървях, бързо и бавно. И тогава разбрах: когато вървя, единият ми крак винаги е в контакт със земята. Винаги! Когато тичам, има един миг — съвсем кратък, — в който се намирам във въздуха, без въобще да докосвам земята.
Сега ми става ясно защо, когато тичам, съществува по-голям риск да падна.
Не искам да тичам, искам да вървя.
— Да вървиш? Накъде?
— Напред.
— Къде е „напред“?
— Не знам. Напред е там, където отивам аз.
— Как така? Нима „назад“ не съществува?
— Не. Днес не.
Писмо 32.
Клаудия,
Нека да се върнем в детството ти и да ти разкажа една приказка. Не, ще ти разкажа две.
Имало някога дебел и грозен селянин,
който се влюбил (и как иначе?)
в прелестна русокоса принцеса.
Един ден принцесата — иди, че разбери защо —
целунала дебелия и грозен селянин…
И той магически се превърнал
в строен и напет принц…
(Такъв поне го виждала тя…)
(Такъв поне се чувствал той…)
Живял някога един жасмин, който се влюбил в една далия. Жасминът бил много грозен. Далията била много красива, но била влюбена в един гладиол. Един ден далията излязла на разходка с гладиола. Жасминът много се натъжил. Гладиолът бил много красив, но бил лош. Жасминът бил грозен, но много добър. По-късно далията се омъжила за жасмина. Никой не разбрал защо избрала него, той бил толкова неприятен на вид. Но двамата доживели в сговор до дълбока старост.
Поука: Няма значение какви сме отвън, важно е какви сме отвътре.
Демиан
Първата приказка е моя, написах я преди много години.
Втората приказка написа синът ми, когато бе на осем — предавам я дума по дума.
Беше само на осем! Можеш ли да си представиш? Само на осем!
Как му завиждам!
Трябваше да минат повече от трийсет години от живота ми, трябваше да завърша десетгодишното си образование, още четири години терапия и да прочета безброй книги, за да открия нещо, което синът ми — от позицията на своите осем години, обобщи само в едно изречение: „Няма значение какви сме отвън, важно е какви сме отвътре“.
Преди няколко седмици, по време на групово занятие, един от пациентите ми — Херардо, повтори нещо, прочетено преди време: че децата са като джуджета, възседнали раменете на великан. (Колко истина има в тези думи…)
Мисля си за децата ми… Толкова много ги обичам! Отново си спомням, че „ако те обичам, аз се радвам, че ти порастват криле, и се радвам, когато видя, че политаш“.
Демиан и Клаудия влизат в стаята, сядат на пода и ме наблюдават, докато пиша. Вече не пиша на теб… Пиша на тях.
Писмо 33.
Мила моя,
В едно от първите писма ти казах, че специфична черта на невротиците е тяхната незрялост. Също така ти обясних, че това понятие е свързано с прехвърлянето на външната подкрепа към самоподкрепата.
И така. Какво е самоподкрепа?
Според Джон Стивънс, когато хипнотизаторът потопи пациента в хипнотичен транс и му каже: „Сега ще усетиш студ“, йерархията на възприятията на хипнотизирания се организира така, че думите на хипнотизатора са по-важни от собствените му усещания.
В известен смисъл всички живеем хипнотизирани.
Толкова често са ни повтаряли едни и същи неща. Чували сме ги от родители, чичовци, учители и съседи… Чели сме ги в книги и списания… Виждали сме най-любимите ни същества да приемат безрезервно тези думи, без през ум да им мине да ги поставят под съмнение…