Не, според мен не е.
Мисля, че подобни опити да се регулира поведението на индивидите се основават на едно „философско“ предубеждение, което също е предназначено за масова употреба и гласи: „По своята същност човекът е зъл демон, неудържим звяр, движен от най-низките си страсти, разрушителен и жесток“.
На вниманието на всички, които са повярвали:
Непоколебимо вярвам, че когато върху човека не се упражнява никаква принуда, когато той е истински свободен и усеща, че околните го приемат, че е постигнал истинска близост с тях — тогава показва най-любящото, най-искреното, най-благото, най-смиреното, най-щедрото, най-честното, най-чувствителното си и съзидателно Аз.
Изхождайки от този поглед към човешкото същество, не ми трябва да втълпявам някакъв предписан морал в работата си. Клиентът ми не иска от мен — макар понякога да си мисли, че иска — морална преценка за това кое е „правилно или неправилно“, кое е „справедливо или несправедливо“.
Това, което изисква клиентът ми, е здрава връзка с действителността, благодарение на която да може да се развие, сам да се открие и никога повече да не се отделя от себе си.
В това се състои разликата между терапевта и духовника.
Духовникът трябва да се съобразява със задължението да налага определен морал, който следва да бъде приеман като норма и мярка.
За разлика от него, терапевтът изхожда — поне би било добре да изхожда — от позицията на откритост и непредубеденост, без предварителен морал и с поглед към действителността на пациента.
Свързвам всичко това с психоанализата.
Струва ми се, че част от човечеството гледа на психоанализата като на някаква нова религия. Има психоаналитици, които се изживяват като духовници (ортодоксални, консервативни, дори реформатори). Те приемат всяка съпротива като ерес или като вероотстъпничество; много от пациентите, които се подлагат на психоанализа, не се различават от последователите на дадена секта, ложа или вероизповедание.
Онова, което класическата религия заклеймява като „грях“, тук е „болест“. Някогашното „божествено изпитание“ днес е „травма“. Бившият „екзорсизъм“ днес е „катарзис“.
В някои моменти Дяволът и несъзнателното То си приличат.
Привържениците на тази нова религия трябва да се молят три или четири пъти седмично в свещения храм, символизирай от кушетката на психоаналитика, от която, разбира се, не могат да видят жреца. Исках да кажа — терапевта.
Подобни опити за установяване на контакт с несъзнателното (буквално „онова, за което нямаме съзнание“) не се различават по нищо от начина, по който нашите прадеди са постигали състояние на екстаз, за да се свържат с „неназовимия“, „непознаваемия“ и „всевишния“ — Бог.
Нека да предупредя наивните:
Терапията не е религия.
Писмо 38.
Клаудия,
От три седмици не съм ти писал…
Не съм си писал…
Не съм писал…
Всичко започна на 6 юли.
Изведнъж ме прободе силна болка в корема, отдясно. „Храносмилателно разстройство“, казах си аз и не й отдадох особено значение.
Болката продължи, ден след ден, седмица след седмица…
Започнах да се чувствам уморен, потиснат, замаян, отпаднал.
Лекарят предположи, че става дума за проблем с жлъчката (вероятно камъни).
Само за месец отслабнах с шест килограма. Предписаха ми диета и медикаментозно лечение, от което настъпи леко подобрение.
Болката намаля, но не изчезна.
Борех се с нея непрекъснато: успявах да я отдалеча от себе си за миг, но само секунда по-късно се връщаше и започваше да се прокрадва към гърба и слабините.
Направиха ми ехография: „Прегънат жлъчен мехур, леко увеличен черен дроб; без сериозни аномалии“. Вероятна диагноза: възпаление на жлъчката. Лечение — „чакай да ти мине“. Точка. В продължение на още месец бях зле; отслабнах с още три килограма и нямах сили за нищо…
Вчера Аз и Терапевтът ми седнахме да поговорим.
— Какво ти е?
— Не знам.
— Какво чувстваш?
— Зле ми е и чувството е по-различно от всичко, което съм изпитвал досега.
— Боли ли те?
— В момента съвсем леко. Но не е само това.
— Страх ли те е?
— В един момент си помислих, че ме е страх. Близките ми намекваха, че е точно това, но аз не съм съгласен. Мисля, че по-скоро се бяха уплашили те. Не е страх. Виж, никога досега не съм чувствал нещо подобно.
— Опитай се да мобилизираш способностите си за осъзнаване и да се свържеш с усещането. Позволи на въображението си да говори. Сега!
— Спомням си Инес, когато направи аборт… Помня Кристина след развода й… И Тито, когато се запознахме…