— Кое обединява тези хора в моментите, за които говориш?
— Бяха потиснати…
— Е, и?
— Точно така! Депресиран съм! Депресиран! Удивително е как точно в момента осъзнавам, че никога преди не ми се е случвало да съм депресиран — истински, неподправено и напълно.
— Какво изпитваш, когато си депресиран?
— Усещам, че съм съвсем сам и съм тръгнал на дълъг път. По пътя има огромни камъни и дълбоки бездни, които не ми позволяват да продължа… Нямам възможност да направя каквото и да е, нямам сили да повдигна камъните, нито да прескоча пропастите… От векове кретам по този път… Много съм изморен и се питам дали си струва да продължавам. Искам да си представя края на пътя, а единственото, което успявам да видя, е пътечка, която се стеснява и стига до един надпис. Надписът гласи:
ТОВА Е КРАЯТ.
И толкова!
Казвам си, че е невъзможно… Трябва да има нещо повече!
Поглеждам задната страна на табелата. Там също пише нещо.
ТОВА НАИСТИНА Е КРАЯТ.
— Какъв край?
— Краят. Окончателният край.
— Смъртта ли?
— Сигурно има нещо общо и с нея, но не става дума да спрем да дишаме, да вървим или да тупти сърцето ни; по-зле е. Става дума да спрем да чувстваме…
— Свържи се с това чувство.
— На пътя съм. Едва напредвам — първо вървя, след това започвам да се влача приведен, накрая се търкулвам надолу и колкото повече се търкалям, толкова по-мъничък ставам… Спирам да се търкалям… Лежа по очи и усещам тежестта на всичко върху гърба си. Целият свят, цялата Вселена се крепи върху мен и нямам сили да повдигна дори едно перце…
— Не се напъвай…
— Затиска ме… Затиска ме… Пронизва ме… Преминава през мен.
— Продължавай…
— В гърдите ми е зейнала дупка, през която се вижда какво има от другата страна. Виждам как дупката става все по-голяма. Ставам все по-лек. Нося се. Уж съм, а не съм.
— Остави се на течението.
— Оставям се. Така или иначе, не мога да направя нищо, за да му се противопоставя.
— Не става дума дали можеш, или не можеш да му се противопоставиш, а за това да се съобразиш със собственото си състояние. Става дума да не се противопоставяш на днешната си действителност. Става дума да не прекъсваш процес, който е започнал. Да позволиш на тази депресия да излезе: ако наистина е в теб, най-доброто решение е да се прояви и да се изчерпи, за да можеш след това да преминеш към следващия етап.
— Да…
Писмо 39.
Клаудия,
Казваш, че си се затруднила да разбереш предишното писмо?
Човекът от предишното писмо пак съм аз. Поне засега. Невероятно е, че на моята възраст мога да позная едно напълно ново усещане, и то толкова силно.
— Мина ли? — чувам те да питаш.
— Да.
— Как успя да излезеш?
Истината е, че не съм излязъл: депресията просто си отиде.
Напълно съзнавам, че не съм направил нищо, за да се избавя от нея. Просто последвах съвета на Фриц и се отпуснах.
Днес, когато пътуването е приключило, чувствам, че се е случило нещо важно, забележително, ценно.
Чувствам, че съм различен от времето преди това да се случи. Сега съм по-спокоен, по-малко забързан.
Днес за първи път чувствам, че съм в състояние да разбирам пациентите си, когато изпаднат в депресия. Преди можех само да си представям какво чувстват, когато са потиснати. Сега знам. Благодарение на собствения ми опит и спомена за него мога да се свързвам с пациентите си — това е много важно за мен. Освен това, през тези месеци намалих работата — нещо, което исках да направя от години и все не смогвах. За сметка на това, в последните две седмици отново започнах да играя бридж, който бях изоставил преди много време заради „ангажиментите“ си. Отново намалих цигарите. И върви, че разбери защо, в резултат от целия този процес отслабнах с девет килограма (както знаеш, имах нужда, и то голяма).
— Аха, появил се е непоправимият оптимист, както те нарича Алдо!
— Знаеш ли, ако ми се удаде възможността да изтрия този мой житейски опит, ще трябва да се откажа и от всичко положително, което ми е донесъл той — от всичко, което съм постигнал.
Бари Стивънс: „Ако цената на всичко хубаво, което съм преживяла, се изразява във всичко лошо, което ми се е случило, не се отказвам от лошото, за да не загубя нищо от хубавото“.
Преди много време една от пациентките ми — Дида, ми каза:
— Докторе, в един английски вестник прочетох фраза, която сигурно сте написали вие; ако не сте вие, то тогава е някой, който ви познава и я е написал под ваше влияние.
Подаде ми късче хартия, на което пишеше: