Докато траеше упражнението, обстановката се нагорещяваше и много от участниците започнаха все по-малко да се стесняват да вземат думата. Междувременно терапевтите бяха раздали листове с имената ни, в които фигурираха думите, които бяхме използвали в агресията си.
След това, по време на обяда, всеки от нас трябваше да изиграе ролята, съставена от вербалните нападки, които бе отправил към околните и които не разпознаваше като собствени.
С немалка изненада опознавахме онези части от себе си, които бяхме отричали във фалшивото търсене на одобрение. Приемахме ги като свои и поемахме отговорността за тях.
Следващата задача се състоеше в упражнение с направлявана фантазия. Заведоха ме на посещение във въображаемия музей на живота ми. Върнах се към ситуации, които се бяха оказали важни за собствената ми история, и разбира се, към незавършени ситуации, за които гещалтизмът твърди, че са причина за неадекватните ни действия. С тези въображаеми ситуации се занимавахме през останалото време. Беше чудесно да присъствам на процеса на откриване на всеки един от участниците в групата.
Почувствах, че както аз, така и всички останали следят с внимание това, което се случваше. Ставахме свидетели на тласъка, усилието, откритието и най-вече на промяната, която настъпваше, когато един по един всички приключвахме своя гещалт и намирахме ново равновесие.
Последната задача в събота се състоеше в това да вървим със затворени очи и така да срещаме другите, без да знаем кои са. Стаята беше тъмна; в началото трябваше да търсим ръце. С ръцете си трябваше да опознаем, изследваме, докосваме и галим ръцете на другите. След това, седнали върху одеялата на пода, трябваше да търсим крака и тела и да посветим толкова време на опознаването на другите, колкото ни се иска. Имахме да опознаваме много хора. Тези контакти ми се сториха прекрасни, чувствах се жива и значима. Всичко се беше превърнало в лабиринт от крайници, които се търсеха. Получи се групова суматоха — весела, забавна и простичка. Желанието ми да давам и получавам ласки и признание се смесваше с това на околните.
Съботните занимания приключиха. Чувствах се изтощена, но щастлива и обичана. Усещах, че обичам всички около мен.
В неделя се събудих с много особено чувство, тъй като знаех, че групата се събира за последно. Радвах се, че отново ще видя другите, и заедно с това се натъжавах от мисълта за предстоящата раздяла.
В осем вечерта пристъпихме към заключителната част. Прегърнати през раменете, всички застанахме в кръг, като се поклащахме леко. Хорхе говореше, подготвяйки ни за сбогуването. Повтори фразата, с която започна срещата ни, и каза да се разделим с всички така, все едно се разделяме завинаги, все едно никога повече нямаше да се видим; а ако някога се срещнехме отново, би било прекрасно.
Сбогувахме се… и аз си тръгнах.
Когато се прибрах у дома и си легнах, все още усещах прегръдките, погледите и гласовете на другарите ми.
Следващият ден беше много труден. Усещах, че хората, с които бях споделила толкова много неща, бяха по-различни от онези, които срещах на улицата, на работа, в действителния свят. Усещах, че щеше да ми е много трудно да общувам с други хора по онзи чист, прост и откровен начин, със същата сила и свобода на чувството.
Също така усещах, че не бях склонна да общувам с хората, ако това означаваше повърхностните и неистински отношения във всекидневното ни общуване.
След известно време осъзнах, че хората от групата също бяха истински, също принадлежаха към действителния свят. Единствената разлика беше в ситуацията и свободата, която си бяхме дали едни на други.
Осъзнавам, че този вид близост (в смисъла, който Берн дава на близостта) е моят избор в общуването с околните, и поемам отговорност за избора си…
Разбираш ли? Лабораторната група е начин да променим ракурса си за известно време, да видим себе си и своята действителност от друга гледна точка. Групата представлява възможността да видя собственото си отражение в безброй огледала.
Анибал Сабатини казва, че удовлетворението (или щастието, или най-желаната ни цел) се намира в една стая, пред чиято врата сме изправени. Знаем, че само трябва да отворим вратата и ще го намерим. Приближаваме се, хващаме бравата (знаем, че няма ключалка) и натискаме. В първия момент вратата не поддава. Сигурно заяжда, мислим ние и натискаме по-силно. Пак не става. Напъваме се, но без успех. Викаме на помощ приятели, близки и терапевти, за да ни помогнат да бутаме. Отзовават се, но вратата не поддава. Никога не спираме да опитваме. Никога, през целия си живот, не спираме да натискаме. И докато натискаме и натискаме, така и не осъзнаваме нещо съвсем просто.