Никога!
От нас се иска не да натискаме, а леко да приближим вратата към себе си.
С помощта на лабораторната група показваме как тази врата може да бъде открехната.
Сега разбираш ли какво представлява групата?
Предполагам, че не!
Писмо 45.
Вчера сънувах следния сън.
Намирам се на странно място (в някаква сауна). Отляво се виждат няколко шкафа. С мен са баща ми, майка ми и още някой, когото не помня. Ситуацията не е ясна, но, изглежда, търсим шкафчето на родителите ми. Баща ми е този, който познава мястото и знае номера на шкафчето. Той крачи напред, мама и аз го следваме. Баща ми върви, оглеждайки номерата, а аз не спирам да го питам:
— Тук ли е? Кой номер е? Къде е?
В един момент губя баща си от поглед, тъй като той минава през някаква врата. Тръгвам след него. Когато влизам в другото помещение, виждам, че се преоблича в обща съблекалня. Нищо не разбирам: нали майка ми и аз го чакаме от другата страна да намери шкафа. Започвам да му се карам:
— Какво правиш? Не знаеш ли, че те чакаме? Защо се преобличаш тук? Кой е номерът на нашето шкафче?
Гледам го. Баща ми поглежда нагоре, погледът му е празен.
— Не разбираш ли какво ти казвам? — продължавам аз. Тогава осъзнавам, че не ме разбира.
Обзема ме неописуема тъга, падам на колене и започвам да крещя:
— Не разбира, вече не разбира!
Заплаквам отчаяно и се събуждам.
До мен е жена ми, която се опитва да ме събуди. Изкрещявам й да не ме прекъсва. Не искам да изоставя тази емоция, докато не я изчерпя докрай, не искам да я прекъсвам.
Жена ми се опитва да ме успокои. Отблъсквам я, нападам я, плача. Тя не ме разбира, всичко е като в съня ми: не ме разбират. Обзема ме безкрайна тъга.
Плача безутешно. Плача.
Когато сълзите ми спират, се появяват два образа. Единият е на баща ми.
… Татко, остарял си. На колко години стана? Седемдесет и три? Как ми се иска да те бях срещнал по-рано, преди двайсет или трийсет години. Обичам те, татко! Обичам твоята маниакална отдаденост на работата ти, обичам начина, по който усложняваш живота си, обичам неумението ти да приемаш нищо от никого, обичам интелигентността, на която винаги съм се възхищавал и която днес знам, че никога не си притежавал… Обичам топлотата ти, величието, безграничната ти честност, обичам любовта ти към децата и към мама.
Така ми се иска да бях прекарал повече време с теб!
Образът на баща ми се разсейва. Остава другият: аз.
Не ме разбират — или аз не позволявам да ме разберат, или не се чувствам разбран, или не съм разбираем.
Никой не ме разбира. Фриц, помогни ми!
— Какво означава „никой“? Кой е „никой“?
— Родителите ми, жена ми, брат ми, приятелите.
— Какво означава да не те разбират?
— Не мога да се опра на тях.
— Искаш да се опреш на тях ли?
— Да, понякога.
— А опитваш ли се?
— Не знам. Понякога ми се струва, че никога не се опитвам. Сякаш искам някаква гаранция, че другият „няма да ме разочарова“, и чак тогава мога да му се доверя.
— Не мислиш ли, че такова изискване е глупаво?
— Просто искам да мога да се опра на някого. Толкова много ли искам?
— Не. Изискването ти се състои в това да очакваш гаранция от него.
— Вярно е.
— От друга страна, това, което искаш, е не да можеш да се опреш на околните, а да те носят на гърба си.
— Фриц, много съм слаб, истината е, че съм слаб. Омръзна ми от тази сила, която останалите мислят, че виждат у мен.
— Сега си като малко дете, което плаче и хвърля играчките си.
— И какво от това? Не мога ли понякога да се разсърдя?
— Откъде околните са добили идеята за силата ти?
— От мен…
— Преди малко каза следното: „Слаб съм, истината е, че съм слаб; омръзна ми“ и прочее. Опитай се да замениш „слаб“ със „силен“ и виж как ще ти се стори новата фраза.
— Силен съм. Истината е, че съм силен, омръзна ми от силата, която останалите мислят, че съзират у мен.
— Да ти звучи познато? Колко пъти през целия си живот си казвал тази фраза на „околните“? Колко пъти си я повтарял наум?
— Много…
— Хората не са способни да приемат подобна радикална промяна у другия. Може би, ако престанеш да се правиш на силен, ако позволиш другите да видят слабостта ти, но без да поставяш условия и да изискваш, ако дадеш време на „околните“, тогава вероятно ще стане така, че да можеш да разчиташ на тях.
— Това е глупаво. Мисля, че не този Хорхе им харесва. Не от този Хорхе имат нужда.
— Аха! Излиза, че не искаш да те разбират, нито да те обичат, нито дори да те приемат. Искаш да се нуждаят от теб.