— Това ме наранява, и то много.
— Изглежда, пътят е точно този.
— Да, този е. Това е пътят, където винаги удрям на камък. Нуждата ми от одобрение.
— Не си слагай спирачки. Позволи си да изпиташ това чувство.
— Искам да ме одобряват.
— Кажи го на някого, който е срещу теб и който представлява „всички останали“.
— Искам да ме цениш, искам признанието ти, искам да се нуждаеш от мен.
— С кого говориш? На кого казваш всичко това?
— Не знам… На всички.
— Дори на пациентите си?
— Не, на тях не. При тях е различно, тъй като намерението ми е да не се нуждаят от мен, да не зависят от мен. Не, не се обръщам към тях.
— Тогава към кого? На кого казваш да те цени?
— Май пак на баща ми.
— Кажи го на баща си.
— Татко, искам да се нуждаеш от мен, да ме цениш, искам признанието ти, но най-вече искам да ме обичаш. Знам, че пред хората ме цениш. Но пред мен никога не си казвал, че се гордееш с мен. От мен, татко, си получавал само неща, които не струват нищо или пък са съвсем незначителни. Никога не си умеел да получаваш, татко. Не понасяш мисълта, че се нуждаеш от друг човек.
— Сега бъди баща си.
— (В ролята на баща ми.) Вярно е. Знаеш ли, сине, сега осъзнавам, че ти и аз си приличаме и в това. Защото точно това се случва в момента с теб. Не е ли така?
— Не е ли така?
— Да, така е.
— Кажи на баща си как се чувстваш сега.
— Татко, чувствам, че за теб вече е късно. Чувствам, че е късно да те чакам да получаваш и да ме учиш да получавам. Но за мен не е късно, татко. Искам да се науча да получавам, искам да се науча да приемам подкрепата на другите, да имам равни — не деца, а равни. Колкото до теб, татко, повече няма да те чакам да се научиш да получаваш.
Спомням си нещо, което прочетох навремето и което се отнася за любовта, но мога да го отнеса към даването.
Днес съм пораснал, татко. Искам да ти давам единствено заради удоволствието, което ми доставя това. Не искам да те уча на нищо и няма нищо, на което ти да ме научиш.
Както казва Бари, може би днес съм твой бивш син…
— Какво чувстваш?
— Облекчение, наслада, омиротворение и мъничко тъга.
— Искаш ли да кажеш нещо друго на баща си?
— Да. Че го обичам повече от преди.
— Сбогувай се с него…
— Сбогом, татко…
— Искаш ли нещо друго?
— Не. Благодаря, Фриц.
Писмо 46.
Клаудия,
Коя е думата?
Честит?
Завършен?
Удовлетворен?
Благ?
Осъществен?
Прекрасен?
Спокоен?
Жълт?
Червен?
Омиротворен?
Приветлив?
Намерен?
Приобщен?
Зрял?
Пораснал?
Весел?
Музикален?
Здрав?
Непобедим?
Силен?
Обичан?
Единствен?
Чувствам, че съм всички тези неща!
Въпреки това знам, че съм: Несретен… Празен… Неудовлетворен… Избухлив… Неосъществен… Ужасен… Неспокоен… Сив… Черен… Нервен… Саможив… Изгубен… Изолиран… Незрял… Инфантилен… Тъжен… Мълчалив… Болен… Невъоръжен… Слаб… Мразен…
Обикновен…
Писмо 47.
Клаудия,
Днес ще се спра на нещо, за което често говоря в кабинета: разликата между „разбирам“, „вниквам“ и „приемам“. Ето че пак подхващам една от любимите си теми: значението на думите. (Какво ли би казал Лакан22 за всичко това?)
Разбирам ми звучи твърде теоретично, твърде интелектуално.
Да те разбера означава да се уверя, че вътрешният ми компютър е способен да разкодира посланието ти; или че поведението ти е достатъчно логично предвид фактите и обстоятелствата — казано другояче, твоето поведение (действие или израз) да бъде напълно оправдано.
Вникването отива по-далеч. Компютърът не участва. Участва способността ми да „съпреживявам“. В този случай се идентифицирам и се чувствам способен да усетя онова, което казваш, чувстваш или правиш.
А приемането? — ще попиташ. Приемам означава да осъзная, че си тази, която си. Може да не съм в състояние да те разбера, може да не мога да вникна в теб. Но ако те приема — дори и да не те подкрепям, дори и да нямам какво да споделя с теб, — няма да поискам да се промениш, да станеш друга.
В резултат на всичко това се променя измерението на думата отхвърляне.
22
Жак Лакан (1901–1981 г.) — френски психоаналитик, според когото речта представлява проявление на несъзнателния