— Бяхте прав, докторе. Когато човек няма очаквания, провалът не съществува. Това важи както във вашата работа, така и в живота. — Усмихна се и продължи: — Не се сърдете, докторе. Исках само да ви видя и да ви кажа това, но сега съм уморена и ми се спи.
Приближих се, целунах я и си тръгнах.
Днес Сара почина.
Днес смъртта ти ме натъжава, Сара.
Днес се радвам, че те познавах.
Днес ти благодаря за обаждането преди три седмици.
Днес, Сара, се сбогувам завинаги с теб.
Писмо 49.
Клодет,
Така е, смъртта изважда на бял свят нашето огромно безсилие. Може би в това се състои неистовият страх от смъртта, който храним (всички) ние — страхът от безсилието.
Живеем в свят, обсебен от успеха. Победителят, силният, могъщият — това са нашите примери за подражание. Тези са героите в киното, телевизията, книгите и пресата, на които се възхищаваме и които показваме на децата си. Този е моделът, в който влизаме самите ние, за да го предадем на децата си: „татко може“, „татко знае“, „татко е добър“, „татко никога не греши“. Накратко: „татко е Супермен“.
Така растем, с тези послания.
С тези послания се превръщаме в зрели хора. Извинявай, исках да кажа, във възрастни хора.
По този начин никога не се научаваме да приемаме онова, което не можем.
Така минава животът ни — криейки се, отричайки и избягвайки чувството на безсилие.
Да кажем, че срещна човек, чието поведение не ми харесва. Говоря с него, но той не променя поведението си. Усещам се безсилен и не понасям това чувство. Тогава започвам да му крещя.
Но това не е достатъчно, за да го накарам да се промени. Наистина не понасям да се чувствам безсилен. Тогава го обиждам.
Не става. Той продължава, както си знае. Моето безсилие не ме напуска. Тогава го удрям и ако безсилието все още не си е отишло, го убивам. Продължавам да се чувствам безсилен… Тогава… Тогава слагам край на живота си.
Пълна лудост, нали? Да, лудост е.
Но нима не е този механизмът, според който родителите вдигат ръка на децата си?
Когато в спешното отделение на болницата докарват деца с рани, синини и понякога сериозни контузии, предизвикани от родител, това какво е? „Възпитателен стимул“? „Коректив“?
Когато при някое улично пререкание единият от противниците извади оръжие и нападне човека насреща, това какво е? „Ексцесия, предизвикана от нажежени страсти“?
Когато някой се откаже от живота си и скочи през прозореца, това какво е? „Протестен акт“?
Нищо подобно.
Убеден съм, че тези и всички останали прояви на омраза, които тровят света ни, са резултат от нечия неспособност да се примири със собствената си немощ. Те са проява на абсолютното отричане на действителността — действителност, според чиито закони не сме всемогъщи.
Предлагам ти сама да наблюдаваш този механизъм.
Следващия път, когато се изправиш лице в лице с нечие враждебно поведение (поведение разрушително, жестоко, нараняващо или вредно), се вгледай в себе си. Потърси скритото си безсилие. И когато го намериш, когато узнаеш какво не приемаш, какво не можеш да промениш, опитай да приемеш, че не можеш. Осъзнай, че дори и да можеш, вероятно няма да стане в този момент, нито по този начин. Приеми безсилието си.
Когато го направиш и се върнеш в действителността на конкретния момент, може би ще установиш с изненада, че враждебността ти е изчезнала.
Най-интересното е, че много пъти, когато сам мина по този път и се откажа от враждебното си поведение, виждам как човекът отсреща вече е по-склонен да ме изслуша. Така се появява допълнителна възможност за взаимодействие, която дотогава е била извън обсега ни, тъй като другият е бил твърде зает да използва цялата си енергия, за да се защитава от мен, и не му е оставало място да направи крачка назад и да се погледне отстрани.
Недей обаче да бъркаш враждебността с агресията.
Отново се хващам за думите ли? Да, отново.
Писмо 50.
Мила Клаудия,
Агресия идва от латинската дума aggression и означава „нападам, връхлитам; настъпвам към“.
Враждебност идва от hostilitas, чието значение е „неприятел, противник“. Истина е, че враждебното поведение представлява агресия в смисъла на „настъпление към“. Но не всяка агресия е враждебна.
Специфичната функция на враждебността е да уязви, нарани или срази другия. С една дума, да го унищожи.
Агресивността обаче може да бъде съзидателна. Нападението представлява деструктуриране. Както казва Пърлс: „Когато се храним, режем храната на късове, преди да я поднесем към устата си. В устата я раздробяваме на още по-ситни парченца и я сдъвкваме с помощта на зъбите. Слюнката съдържа ензими, благодарение на които започва храносмилателният процес, който след това продължава в стомаха. Там храната попада под силното действие на солната киселина, която я разгражда, докато движенията на стомашната мускулатура подпомагат действието на киселината. Какво би станало, ако някой от нас спре всякакво агресивно поведение, включително безспорно агресивните действия — като рязане, хапане, дъвчене, киселинно разяждане, смилане и прочее? В резултат на това ще изхвърляме всичко във вида, в който сме го погълнали. Храносмилателната ни система трябва да разгради храната, за да може да асимилира полезните й съставки“.