Нищо не е абсолютно… Нищо не е постоянно… (Нито дори това изречение.)
В края на краищата няма светлина без мрак, няма смелост без страх, няма близо без далече — нищо не може да съществува без своята противоположност.
В момента се чувствам както при срещите ни в кабинета, когато давах воля на истинското си аз, тук и сега, без да се старая да съм последователен, да съм разбираем или да съм каквото и да е. Когато просто бях.
Понякога, когато успея да се оставя на чувството, че съм, се свързвам с усещането за пълнота, покой и любов, което изпълва цялото ми същество и започва да се излъчва от мен.
Вратата към това чувство ми отварят не-условностите, не-мисленето, не-предвиждането…
Току-що осъзнах, че ключът към тази врата е не-то. С други думи, нищото, плодотворният вакуум — единственото място, където мога да поема всичко, защото имам място за всичко.
Кришнамурти3 казва: „Чашата е потребна само тогава, когато е празна“. Спомням си колко объркан се почувствах първия път, когато прочетох тази мисъл, как не успявах да разбера смисъла й. (Колко пъти съм се губил в търсене на смисъла, опитвайки се да го открия чрез интелекта, чрез компютризираната част от съзнанието си:
Бинг! Банг! Тряс! — Ама че работа!)
И така, разрешението — отново — бе да се почувствам чаша. Да си представя, че съм чаша. Чаша, която е пълна… Пълна с мляко, помислих си аз… Млякото е полезно, хранително, важно, насъщно. Какво друго можех да си представя, че ме изпълва — мен, който бях толкова всемогъщ?
Представих си как дарявам съдържанието си там, където е най-потребно. И тук се натъкнах на изненада — нямаше как да даря съдържанието си, без да се изпразня от него. Но нали, ако го направех, вече нямаше да бъда пълна чаша… Още по-зле се почувствах от факта, че можех да бъда използван само за онова мляко — топло или студено, прясно издоено или вкиснало… За нищо друго.
Не! Не това исках за себе си.
Не това искам сега за себе си.
Искам да се изпразня…
За да мога да се напълня…
За да не съм никога пълен…
За да бъда себе си…
За да живея…
Дано да не изтървеш нишката на брътвежите ми, когато четеш това писмо… Но може би, в края на краищата, това не е толкова важно. Може би не говоря на теб, а на себе си. Може би ти си само оправдание — най-прекрасното оправдание — да съм тук и сега, с теб.
Писмо 2.
Ти май все още вярваш, че въпросът защо? служи за нещо!
Е, истината е, че все за нещо служи…
Служи, за да давам обяснения…
Да се оправдавам…
Да не поемам отговорност за постъпките си…
Да се крия зад думите…
Да се извинявам…
Да отричам чувствата си…
Да сравнявам настоящето с миналото…
Да не живея тук и сега.
Има огромна разлика между защо? и по-конструктивните въпроси как?, какво?, кога?, с каква цел?!
Понякога мисля, че защо? е най-сериозният порок на психоанализата. С безкрайното си връщане към миналото тя започва да наподобява на археологията, на въображаема колосална конструкция, основаваща се на предположения и „находки“, които подхранват тези предположения.
— Как така „предположения“? Историята не е измислица!
— Добре, докажи ми, че 1492 година наистина е съществувала.
— Мога да ти покажа книги, които датират от тогава.
— Това достоверно доказателство ли е?
— Ами… не е точно доказателство.
— Добре, да вземем период, който не е толкова отдалечен. Как би доказала, че преди сто години светът действително е съществувал?
— Мога да ти покажа снимки, вестникарски изрезки, дрехи…
— А как ще докажеш, че си живяла?
— По същия начин, както и със спомените ми.
— Добре. Сега помисли за света такъв, какъвто го познаваш — с всичко, което притежава, включително руини, снимки, книги, дори собствените ти спомени… Този свят е истински, съществува тук и сега. Можеш ли да ми докажеш категорично, без най-малкото съмнение, че същият този свят не е бил създаден преди пет години?
3
Джиду Кришнамурти (1895–1986 г.) — индийски философ, чиито учения са посветени на човешките отношения, естеството на съзнанието и предизвикването на положителни промени в глобалното общество. — Б.пр.