Сега съм водата на пълноводна река — дом съм на хиляди риби и песента, родена от непрестанното ми движение, оглася гората и ливадите. Днес съм сладостта, която утре, когато стигна до морето, ще се превърне в сол.
Сега съм водата на бистър извор, в който се къпят ята птици; глътката, която утолява жаждата на пътника, прозрачна като ясен ден. Сега съм най-чистият символ на течението на живота.
Понякога съм пара, понякога съм лед. И във всичките си превъплъщения съм полезна, непотребна, а понякога — отровна.
Защото никога не се опитвам да съм това, което не съм.
Защото приемам да съм част, не цялост.
Защото съм много неща, не едно.
Защото не съм повече от това, което съм.
Нито по-малко.
Епилог
Знам, че бих могъл да ти пиша, докато съм жив…
Знам, че винаги ще намеря нещо да ти кажа…
Нещо да ти разкажа…
Нещо да споделя с теб…
Знам, че ако ми се наложи отново да пиша за някои от нещата, които ти казах, бих написал точно обратното…
Знам, че продължавам да раста и че бих могъл да продължавам да споделям растежа си с теб…
Може би ще го направя…
Но днес…
Днес ми се ще да се сбогувам с теб.
С тази част от теб.
Не с цялата теб.
С теб, която четеш писмата ми.
И както става обикновено…
Чувствам, че сбогуванията ми са окончателни.
Чувствам, че сбогуванията ми винаги са завинаги.
Да живеят повторенията!
Този край е едно повторение.
Книгата завършва така, както започна преди три години.
С гещалтмолитвата на Фриц Пърлс.
Чувствам, че този е най-ценният ключ към отношенията между хората.
Вярвам, че ако можем да научим всички хора по света на тази молитва, ако успеем да ги накараме да я повтарят с онова безгранично убеждение, което се ражда само от вярата в собствените ни думи, ако моето поведение следваше тези няколко думи, тогава…
Моята собствена версия на гещалтмолитвата на Фриц гласи: