Очаквах да запристъпва и да закърши ръце, но тя остана като прикована.
Никога не съм го забравяла – пророни най-накрая. – Но ще помня и за двама ни." Очите й блестяха, когато се махна.
Сега я чувам как дрънчи из кухнята. Опитите й да готви са (за съжаление) нейният начин да се извини. Каквото и да прави, мирише ужасно. Дори не искам да си представя кой зеленчук съсипва в момента.
Наистина трябваше да отида и да й кажа, че съжалявам за това, че я нарекох смешна. За това, че започнах караницата. Трябва да й се извиня, че се опитах да я принудя да ми разкаже за баща ми и за съжалението, и за призраците. Зная, че ми мисли доброто и че е уморена, и че й липсвам, когато ме няма до нея. Тя прави всичко по силите си. Наистина ценя времето, което сме прекарали заедно.
Сигурно мога да я убедя да излезем на разходка. Има още няколко часа до залез-слънце. Можем да повървим надолу към Холируд парк, да се изкачим сред прещиповите храсти[16]. Да си побъбрим просто ей така. А може тя да иска да сподели нещо. Чудя се всъщност...
Божичко, Пол, дори не помня какво исках да напиша там, горе. Още не мога да осъзная това, което се случи. Чух самолетите и едва успях да напъхам бележника в блузата си, а в следващия миг удари бомба. От писмата на майка знаех за прелитащите самолети и за всички въздушни нападения досега, но не можех да си го представя. Наясно съм, че твоят живот е съвсем различен, че си преживял несравнимо повече нощи, пронизани от самолети и сирени. Но за мен... Бомба? На улицата, където съм играла като малка?
Видях я как пада... Заби се право в паважа, точно насред улицата. Шмугнах се зад капандурата тъкмо в последния момент. Навсякъде се разхвърчаха отломки и прахоляк. В един миг паважът си беше там, а в следващия на същото място зееше димящ кратер. Нямам представа как запазих равновесие и не паднах от покрива при взрива. Не беше прозвучала никаква сирена.
Сетих се за майка. Прозорецът на спалнята се беше пръснал на парчета, в стаята цареше гробна тишина. Извиках я. Не знаех как да вляза през стърчащите назъбени стъкла по рамката. Вътре беше пълен хаос. Леглото се беше изпързаляло до срещуположната стена, нощното шкафче се беше прекатурило. Едно паве, влетяло през прозореца по идеална траектория, се беше врязало в сегмент от ламперията. Из пропитата от светлината на залеза стая се белееха разпръснати листове.
Извиках отново и тогава видях сянката й в очертанията на вратата. Тя бавно пристъпи навътре, сините й сатенени пантофи се плъзнаха измежду листовете. Спря се, преди да стигне до прозореца. Застана неподвижно, втренчена в нацепената на трески ламперия и в листопада наоколо.
Протегнах се и дръпнах една от плътните завеси. Омотах ръката си и разбих стъклата над перваза на прозореца, за да мога да се покатеря.
Майка продължаваше да мълчи. Отпусна се на пода и придърпа към скута си част от листовете, които можеше да обхване с ръце. Наведох се и вдигнах един лист. Писмо – пожълтяло и намачкано – адресирано до някоя си Сю. И понеже страшно ми напомня за теб, преписвам го дословно тук.
Чикаго, Илинойс, САЩ
31 октомври 1915 г.
Скъпа Сю, Знам, че си ми ядосана – моля те, недей. Като оставим, дълга" и "патриотизма" настрана, как наистина можеш да очакваш от мен да пропусна това върховно приключение?
Майка ми се носи из къщата с почервенели очи и подсмърча. Баща ми все още не ми говори. И въпреки това имам усещането, че постъпвам правилно. Оплесках нещата с колежа. Оплесках нещата с работата. По дяволите, дори с Лара оплесках нещата. Бях започнал да мисля, че на света няма място за момче, чието най-голямо постижение се изчерпва с торба, пълна с катерици. Очевидно никой не се нуждаеше от моето перчене и импулсивност досега. Ти знаеш, че това е добре за мен, Сю. Ти единствена от всички останали разбираш нещата, свързани с мен, преди аз самият да съм ги разбрал. Ти знаеш, че това е правилно.
Утре заминавам за Ню Йорк и трябва да се доверя на майка ми да изпрати това писмо. Когато го четеш, ще бъда вече на кораба някъде из Атлантика. Макар заради намалените разходи да пътуваме с френски кораб, двамата с Хари оставаме свързани с Англия. Той има Мина някъде там, а аз... аз имам теб. Като рицарите в старите времена – никой от нас не може да се впусне в битка без талисман от любимата.
Ще слезем в Саутхамптън някъде към средата на ноември и ще се отправим към Лондон. Сю, обещай ми, че този път ще дойдеш да се срещнем. Зная, да, лесно ми е да искам – много по-лесно, отколкото на теб да напуснеш своето убежище на Скай. Не ме оставяй да замина на фронта, без да съм те докоснал за пръв път, без да съм чул гласът ти да изрича името ми. Не ме оставяй да замина на фронта без спомен за теб в сърцето си.