Скъпи Пол,
Нея я няма.
На сутринта след падането на бомбата се върнах обратно вкъщи с намерение да се опитам да изгладя нещата. Не можах да мигна цяла нощ – мисълта за това как се спречкахме и как тя ме отпъди, след като онези писма се изсипаха от стената, не ми излизаше от главата. Стомахът ми се беше свил на топка.
Но когато се качих в апартамента, той беше празен. Дупката все така си зееше в ламперията, но от писмата нямаше и следа. Двата ми куфара също бяха изчезнали.
Майка ми, която никога досега не беше напускала къщата за повече от няколко часа, сега си беше събрала нещата и беше заминала. Нямам представа къде може да е отишла.
Ходих при съседите. Проверих в библиотеката. Обиколих Холируд парк три пъти. Дори минах през катедралата "Сейнт Мери" с надеждата, че може пък да е там – на обичайната си скамейка, заедно с куфарите и писмата в тях. Никой не я беше виждал. Отидох до Уейвърли Стейпгън, убедена, че ще я намеря седнала на някоя пейка да се опитва да събере смелост да се качи на някой влак. Но не. Нямаше я.
И ето ме обратно в празната къща – без да знам има ли защо да се тревожа, или не. Ако иска да си даде малка почивка, сигурно има право. Може да се грижи за себе си. Но да знаеш само как изглеждаше снощи, Пол. Очите й – те бяха празни. Така, просната на пода, изглеждаше напълно сразена. Нямам представа къде е, но със сигурност не е на разходка по крайбрежието. Накъдето и да е тръгнала, явно преследва нещо. Спомени, разкаяние, миналото си. Не зная.
Със сигурност знам обаче, че случилото се има връзка с едно писмо от американец, адресирано до някоя Сю. Винаги съм харесвала добрите загадки. Дали да се захвана с тази?
С обич Маргарет
21 юли 1940 г.
Мейси, скъпа,
Дано писмото ми да те завари, преди да си се впуснала в приключението. Винаги си обичала да се вживяваш в ролята на детектив. Спомняш ли си как пълзяхме веднъж из Медоус[19] по здрач и търсехме Баскервилското куче? Били сме такива деца.
И на мен ми се иска малко да поприключенствам. Засега оставам приземен – докато китката ми не се оправи напълно. Уж съм пилот, а се мотая по летището. Искаш ли да бъда твоят Уотсън?
Знаеш ли, надявам се това разследване да те изведе час по-скоро от Единбург. Баба не ми беше казала за въздушните нападения над града. Въпреки че, каквато си я зная, със сигурност е размахвала юмрук срещу джеритата[20] от стълбището, докато са прелитали отгоре. Сега, след като разбрах, че там, където играехме, падат истински бомби, искам на всяка цена да се махнеш колкото може по-надалече.
Може би това е била идеята и на майка ти. Не се тревожи за нея, Мейси. Тя е корава също като моето бабче. Ще се оправи, ще видиш.
Пази се, мило мое момиче.
Твой
Пол
Единбург
Сряда, 24 юли 1940 г.
Скъпи Пол,
Сетих се, че ако въобще има някой, който може да хвърли поне малко светлина върху "първия том" от живота на майка, това е братовчедка ми Емили. Тя я познава отпреди да я познавам аз. Отнесох самотното пожълтяло писмо у тях и сред купчините пране в обществената пералня Емили ми разказа всичко, което знаеше. И което, както се оказа, не е кой знае колко.
Тя си спомня, че е живяла при майка по време на предишната война. Леля Криси изпратила нея и братята й в провинцията след нападението на Цепелина[21]. Очевидно и тогава са евакуирали децата далеч от града. В техния случай – чак на остров Скай.
Все ми е чудно, че моята майка, която не помня някога да е напускала Единбург, навремето е живяла на Западните острови! Не че го е пазила в тайна – разказвала ми е как е израснала, как е тичала по склоновете в търсене на разни вълшебни същества, но само толкова. Винаги съм я възприемала много повече свързана с Единбург. И все пак моминството й е преминало там. Защо тогава да се учудваме на писмото от Скай?
Имало е някаква разпра между чичовците ми – заради момиче. Замислих се дали пък тя не се е казвала Сю. Емили не можа да си спомни. Безпредметно е да пиша на баба ми, за да я питам, защото тя чете и пише само на галски. Емили обаче предложи да изпратя писмо на чичо ни Финли, който живее в Глазгоу.
Аз знаех, че майка ми е имала трима братя (преди да почине бащата на Ейми), но тя самата почти нищо не ми е разправяла за тях. Освен че Аласдър е бил умният, Уили – неблагодарникът, а Финли – този, който след някакво голямо разочарование заминал и никога повече не се завърнал. Майка никога не е отваряла дума за това. Казваше само, че един ден Финли насъбрал повече гняв, отколкото можел да сдържи в себе си, и заминал.
Емили едва ли е щяла да разбере, че той е в града – никой не знаел къде е отишъл, след като напуснал Скай – но веднъж, докато пазарувала в Глазгоу преди години, минала покрай мъж, който изглеждал досущ като баща й Аласдър. Била е малка, когато той е починал, но леля Криси открай време държи една сватбена снимка до леглото си. Емили проследила мъжа и уж случайно изтървала името на баща си, при което с изумление разбрала, че това е по-малкият брат на Аласдър. Но срещата съвсем не била сърдечна. Чичо Финли се здрависал хладно, пожелал й всичко най-хубаво измежду другите баналности и си продължил по пътя. Ако Емили не била побързала да намери указател, от който успяла да разбере, че адресът му е в Глазгоу, семейството щяло завинаги да загуби дирите на чичо Финли.