Градовете, които посетихме, бяха прекрасни, но право да си кажа, и в Урбана да бяхме, пак бих се чувствал чудесно, стига да съм с Хари. Много ли сладникаво прозвуча? Започнал е да пуши лула и да пише поезия (защо всички са се втурнали да стават поети в днешно време?). Ако изключим това, той си е все същият стар Хари и се чувствахме като някогашните малки хлапетии. Сигурен съм, че и държанието ни на моменти е било като на малки хлапетии.
Вече се стягаме да се качваме на кораба, но исках да ти пиша, за да мога да изпратя писмото, преди да съм напуснал Обединеното кралство. Имам да докупя още няколко подаръчета, преди да тръгнем. Когато попитах Флорънс какво иска да й донеса, като се върна, тя беше категорична, че иска английско пони. Не мисля, че има място за пони в самостоятелната ми каюта (ето какво разбирам аз под пътуване втора класа!), но как бих могъл да откажа на любимото си момиченце?
Хари се кани да изпрати още една телеграма на Мина и предложи да пусне и моето писмо, като отиде до пощенската станция, така че трябва да приключвам. И очаквам отговор – пълен с разпалени обяснения и смирени извинения! Стига повече тайни, Сю!
Дейвид
Остров Скай
3 юли 1914 г.
Дейвид,
Да си призная, първоначално се учудих, че получавам писмо от теб толкова скоро, а после забелязах, че е пуснато от Англия и не е трябвало да измине обичайния дълъг път.
Имаш пълното право да ми бъдеш ядосан, Дейви. Бяхме се уговорили. Божичко, та ти прекоси океана, за да се срещнеш с мен. А всичко, което аз трябваше да направя, беше само да се кача на ферибота.
И си в пълното си право да питаш какво е извинението ми. Старият ми страх със сигурност би бил удобно оправдание. Но опасенията ми в този случай са още по-глупави и може би още по-нездрави. Страх ме е да не би ако се срещнем, магията да изчезне. Възможно е да не си паснем така, както се получи с писмата. Ами ако разговорът ни не тече така гладко, когато застанем един срещу друг?
Ти си очаквал да срещнеш представата си за Елспет Дън в катедралата "Сейнт Мери". А аз не исках да останеш разочарован от реалната ми личност. Ами ако ти се сторя твърде ниска? Или твърде възрастна? Или не ти хареса гласът ми? Просто ми се иска да запазя нещата такива, каквито са – да си остана мъничко тайнствена и, надявам се, интригуваща.
Наистина бях решила да дойда. Повярвай ми, Дейви.
Мислиш си, че крия тайни, но не подозираш за тази, която още не съм споделила с теб. Аз обаче ще я премълча засега, защото съм сигурна, че узнаеш ли я, ще се смееш до припадък.
Така както ми описваш Хари, очевидно той е чудесен приятел. Бих искала да кажа, че се надявам някой ден да се запознаем, но предполагам, че няма как да го направя, без да се срещна с теб – а за това вече говорихме!
Етспет
П.П.: Искрено се надявам да не вземат всички да станат поети, че иначе няма да остане работа за мен.
Чикаго, Илинойс, САЩ
15 юли 1914 г.
Сю, Сю, смешно момиче такова. Не ти ли мина през ума, че може и аз да се притеснявам за тези "амиако"-та? Не ти, аз имах по-голяма полза от това, че срещата ни не се състоя. Не можа да видиш колко са големи стъпалата ми и колко непохватен съм на дансинга. Струва ми се, че засега имаш добро мнение за мен (като изключим вкуса ми за сака, предполагам). Така мога да бъда дяволски красив. Безбожно умен. Духовит и смайващо интелигентен. Защо да искам да рискувам? Всички тези илюзии може да изчезнат в мига, в който си кажем "здравей". Но спрямо почти нереалната възможност да те срещна... всякакви подобни опасения бледнеят.
Пишем си вече от, колко ще стане – две години? (Казвам го малко напосоки, защото не съм запазил всичките ти писма от самото начало досега.) Погледни реално – възможно ли е още да има някаква тайнственост след цялото това време? Споделили сме най-големите си страхове, признали сме най-скритите си желания. Аз наистина те познавам, Сю, и мисля, че ти също ме познаваш. Ако в момента седях срещу теб и двамата си говорехме, вярвам, че думите ми нямаше да означават по-малко, само защото не ти допада среднозападняшкият ми акцент.