Не ми провървя особено и с "Балът на феите по здрач" От списанието ми я изпратиха обратно с безлично писмо, е което се казваше, че не съответства на техните нужди и те "със съжаление я отказват". Отказът си е отказ. Така че, както виждаш, провалям се навсякъде.
Предполагам обаче, че никога нищо не е довеждано докрай без известна доза упоритост. Ще пренасроча сватбата, отново ще започна да преглеждам обявите за работа, ще изпратя приказката на друго списание. Нямаше да бъда "Морт", ако биех отбой при най-малкото предизвикателство. Паднах от водосточната тръба и си счупих крака, но както знаеш, отново се покатерих на същата тази тръба само няколко месеца след това незначително премеждие.
Едно от положителните неща покрай мен е, че най-накрая се изнесох от къщата на родителите си. Хари нае апартамент, след като се върна в Щатите, и аз се преместих при него. И сега пак сме заедно, както когато бяхме в Англия.
Другото хубаво нещо в живота ми си ти.
Надявам се при теб нещата да вървят по-добре, скъпа Сю.
Мисля за теб.
Дейвид
Остров Скай
2 юли 1915 г.
Скъпи Дейвид, Финли е загубил крака си. Само от коляното надолу, но това съвсем не прави загубата по-малка. Не беше събрал смелост да каже на мама в писмото си. За нея, разбира се, това няма значение. Тя е благодарна на Бога, че е останал жив. Всички ние също. Преместили са го в болница в Единбург за възстановяване и терапия и след като му вземат мерки за протеза, ще си дойде на Скай. Вече няма да можем да се разхождаме както преди, но на мен ми стига, че ще си получа братчето обратно.
Докато четях писмото ти, доста се обезпокоих – звучиш толкова разочарован. Струпало ти се е много – достатъчно да обезсърчи дори и най-сърцатия смелчага. Но се поуспокоих, когато прочетох признанието ти, че все още си същият "Морт" – момчето, което може да се изкачи по водосточна тръба с пълна с катерици торба и сърце, изпълнено с ведрина. Мисля си, че ако моят Дейви не беше такъв веселяк, който се изправя пред лицето на опасността с усмивка, светът едва ли щеше да е същият за мен. Как иначе щях да съумея да запазя присъствие на духа във всичко, през което преминах? Как щях да успея да се задържа на повърхността в това море от хаос?
Снимките минаха добре. Преди мама да си тръгне от Лондон, аз й изпратих пощенски запис с молба да ми купи рокля – нещо хубаво и модно. Трябва да съм изпратила доста повече пари от необходимото, защото тя се върна с практичен кафяв вълнен костюм и блуза към него, с една съвършено семпла рокля (сива като шотландското небе през зимата) и една безкрайно фриволна розова рокля. Розовата рокля изглежда несравнимо по-лековата и нескромна на фона на грубоватите дрехи, които съм свикнала да нося, но в нея се чувствам така, все едно съм облякла дъгата и изглеждам години по-млада – сякаш никога не ги е имало нито войната, нито другите проблеми и тревоги.
Фотографът ме убеди да облека розовата рокля, като каза, че с нея изглеждам повече като поетеса – "ефирна" беше думата, която той използва. Естествено, идеята му беше да направи снимките навън, на местата, където пиша, и затова ме засне до градината, на каменистия бряг и да, Дейви, позна – дори край овцете. Чувствах се доста нелепо – за какъв дявол момиче от Хайландс би се облякло с някаква измислена хвърчаща рокличка, за да излезе да пасе овцете или да се катери по хълмовете? Но нямаше нужда да се тревожа, защото снимките излязоха доста добри. Даже въобще не се забелязва, че отдолу съм със старите си черни ботуши. Майка ми има малка цветна градинка и мисля, че снимките, които направихме там, се оказаха най-сполучливи. Много ми беше любопитно да видя лице. То си на снимка. Никога досега не се бях поглеждала отстрани. Фотографът ми изпрати няколко копия, а аз изпращам едно и на теб. Сега вече можеш да видиш как изглеждам в действителност. Надявам се да не си разочарован.
Снощи седнах навън и останах да наблюдавам изгрева на луната с бележник и молив в скута си. Откъм градината лъхаше ухание на напръстник и орлови нокти, примесено с неизменния стипчив аромат на морето. Беше достатъчно хладно, за да не ме притесняват комарите. Мама ми изнесе термос с чай. Преди да си легне. Останах навън цяла нощ. С мен бяха горещият чай и бележникът. Какво повече можех да искам? Нощта беше толкова наситена и напрегната – една от онези шотландски нощи, в които разбираш защо някои все още вярват в духове и всякакви вълшебни твари. Останах така в очакване – на нещо, което не съм сигурна дали успях да уловя. Когато на сутринта татко излязъл, за да издои животните, ме намерил дълбоко заспала на пейката до къщата, "цялата покрита с роса като фея", както се изрази той. Сега разбираш къде се ражда поезията ми!