10 август
Маргарет,
Тези въпроси трябва да ги зададеш на нея. Аз не мога да ти помогна. Не познавам човек, който да носи името Сю.
Финли Макдоналд
Единбург
Понеделник, 12 август 1940 г.
Скъпи чичо Финли,
Не мога да я попитам. Тя не е тук. Замина.
Миналия месец на нашата улица падна бомба. Нямахме много щети, само счупени прозорци, но в суматохата изникнаха едни писма, които не бях виждала никога. Купища писма. Това, което взех, беше адресирано до "Сю" от американец, който се казва Дейви. Не зная кои са те, нито каквото и да било друго, свързано с тях, защото на следващата сутрин и майка ми, и писмата бяха изчезнали.
Ето защо не мога да я попитам. Не мога и да я намеря. Ако не бях отчаяна, щях ли да издирвам мистериозни чичовци?
Маргарет
Глазгоу
13 август
Американецът? Това ли било? Отново американецът, след всичките тези години?
Нямаше как да й попреча да направи избора, който направи тогава, със сигурност не мога да й попреча и сега. Моля, не ми пиши повече.
Финли Макдоналд
Единбург
Сряда, 14 август 1940 г.
Скъпи Пол,
Тъкмо потръгна добре. Чичо Финли започна малко по малко да ми разказва за майка. Каза нещо любопитно: "разби семейството ни на парчета". А после споменах писмото и американеца и той престана да пише. Не зная какво казах! Каква е ролята на този американец в историята на майка ми? Какво се е случило преди всичките тези години?
Маргарет
Лондон
10 август 1940 г.
Моя Маргарет,
Досега трябваше да съм ти изпратила поне дузина обяснения къде съм изчезнала. Но когато прегледах писмата, които донесох със себе си, се запитах дали все още си в Единбург. Почти съм сигурна, че вече си се втурнала по следите на тайните.
Едно от писмата ми липсва – това, което вдигна от пода онази вечер. Зная точно кое е. Писмо, в което едно наивно, прекрасно момче тръгва на война, за да докаже, че е мъж. В което моли жената, която обича, да се отправи към Голямата Неизвестност. Към Лондон, към прегръдката му – плашещи еднакво. Писмо, в което я приканва да му се довери. Но колкото и нелепо да звучи, за разлика от момчето, което не се бои от нищо, жената, която отговаря на писмата му, се страхува до смърт да се отдели от брега. Да се срещне с този, който й пише отсреща. Да отключи сърцето си повторно.
И така, когато войната се вряза в стената ми и разпиля моите спомени, единственото място, където можех да отида, беше Лондон. Трябваше да проверя дали и тук все още витаят призраци – така, както винаги са витаели в Единбург.
Някога, много, много отдавна, аз се влюбих. Беше неочаквана, зашеметяваща любов. Не пожелах да я оставя да си отиде. Той се казваше Дейвид и душата му грееше от красота. Наричаше ме "Сю" и ми пишеше писма, изпъстрени с емоции. С неговите писма не се чувствах толкова самотна на моя малък далечен остров.
Но тогава избухна войната и не беше нито мястото, нито моментът за нова любов. Във време на война всичко става възможно – чувствата се объркват, хората изчезват, мислите се променят. Вероятно не биваше да се влюбвам така внезапно. Какво се случи преди толкова много години, какво стана с Дейвид? Цената, която платих, беше брат ми. Платих прескъпо.
Дали бих променила нещо, ако можех? Бих ли направила избор, който да запази семейството ми цяло? Бих ли тръгнала по път, който да не ме обрече да изживея останалата част от живота си сама?
Не е имало и ден от изминалите двайсет години, в който да не съм си задавала тези въпроси. Но във влака за Лондон, с писмата на Дейвид около мен, осъзнах, че не бих променила нищо. Разбира се, че искам Финли никога да не беше си тръгвал. Но онези няколко ярки, красиви години, макар и последвани от цяла вечност смазваща самота, не бих разменила за нищо на света. Всички избори, които направих тогава, ми донесоха теб. И това ги прави безценни.
Надявам се да ми простиш, че не съм споделяла с теб всичко това. Но миналото си е минало. Обичам настоящето – с теб. Никога не съм искала нещо да го помрачи.
Честит рожден ден, моя Маргарет! Когато намеря отговорите, от които имам нужда, ще си дойда у дома, при теб.
С обич
Майка
Единайсета глава
Елспет
Хотел "Лангам", Лондон
27 ноември 1915 г.
Дейви, Ти преди малко си тръгна, а сега вероятно се настаняваш на мястото си и слушаш как влакът ускорява тракането си, за да те отведе далеч от Лондон. Мъчно ми е, че не те изпратих до гарата. Наистина. Но нямах доверие на себе си. Опасявах се, че ако дойда с теб дотам, може да се вкопча в ръката ти и да не те пусна да тръгнеш. И сега съжалявам, защото не можах да погледна любимото за мен лице още веднъж.