Трябва да си призная, че в момента, в който сълзите ми изсъхнаха, страшно ме доядя. Може би все някак щях да успея да те убедя да останеш. Ако се бях постарала достатъчно, може би нямаше да можеш да заминеш. Не че щях да те лиша от себе си. И как бих могла? Всичко през тези девет изминали дни беше съвършено.
Въпреки това във влака умирах от притеснение – дори повече, отколкото преди да се кача на ферибота, затаила дъх и здраво стиснала очи. При всяко полюшване си пожелавах да съм си вкъщи, където земята под краката ми не се движи. С влака обаче беше още по-трудно. Той не просто ме отнасяше далеч от вкъщи, към неизвестното. Носеше ме към теб.
Зная, че ме обичаш. Никога не съм се съмнявала в това, мое момче. Три години обмислен подбор на думи; гладки фрази; "Сю", изписано върху плика с прекомерно старание. Зная, че нямах причини да се тревожа за срещата ни. И въпреки това се притеснявах. Защото бях наясно, че всичко дотук е било заради една "епистоларна" Елспет – остроумничеща и многословна, безразсъдно изпращаща писма на непознати американци, спореща за книги и пишеща поезия по повод и без повод.
Само че аз пиша тази поезия на мъждукаща свещ, докато в сламения покрив над главата ми птици се гушат в гнездата си. И разтърквам парещите си клепачи, за да мога да чета писмата ти, свита край димящия торфен огън. За всичките си съседи аз съм просто "оная странна птица Елспет", която се движи сред хората с книга в ръка, вместо с вретено. Ето защо колкото по-близо допухтяваше влакът до Лондон, толкова повече се колебаех дали и ти няма да ме приемеш по същия начин.
Но после слязох на Кингс Крос Стейшън, срещнах очите ти сред тълпата и всичките ми страхове се стопиха. Ти прогледна отвъд елегантната розова рокля, отвъд прическата, която бях приглаждала през последния един час, отвъд опитите ми да изглеждам така, както се очаква да изглежда жена, пропътувала страната, за да се срещне с очарователен американец. Ти видя истинската Елспет. Видя мен.
Да не би да си мислил, че няма да те разпозная, ако не сложиш оня смешен карамфил на ревера си? Или си се опасявал, че няма да те приема за романтичното момче, което съм смятала, че познавам? Взирала съм се в снимката ти толкова дълго, че образът ти сякаш е прогорен от вътрешната страна на клепачите ми. Сега зная, че сънищата ми не са само плод на въображението.
Но да те видя – от плът и кръв, в цвят – това беше повече от всичко, което някога съм очаквала. Знаеше ли, че очите ти са точно с кафеникавозеления оттенък на шотландските хълмове през зимата? И си доста по-висок, отколкото ми изглеждаше на снимките. Махнал си оня старателно отглеждан мустак ц косата ти е по-къса, макар и все така изкушаваща да заровиш пръсти в пясъчните къдрици.
Изглеждаше толкова притеснен, когато се срещахме на гарата, сякаш въобще не ме познаваше. Направо не можах да повярвам, че моят Дейви, който дърдори страници наред за книги и дървопревземателни войни, и за племенницата си, не успя да измисли повече от десет думи за цялото време, докато вечеряхме! Мисля, че аз бъбрих достатъчно и за двама ни. Макар също да бях нервна, тъй като това беше първата вечеря в ресторант в живота ми. Толкова хора, толкова вилици и никакви овесени питки. Но когато се върнахме в "Лангам" и когато та спря думите ми с целувка, която ме остави без дъх, тогава видях Дейви, когото обичам. Тогава видях безстрашното момче, което открадна сърцето ми.
Ах, "Лангам"! Почувствах се като принцеса, още като влязох през входа. Целият този мрамор и това стъкло, и електрически светлини – като дворец. Може би не очакваше да се върна до твоята стая? С положителност изглеждаше да е така, когато ти го предложих, ако се съди по начина, по който очите ти станаха огромни и ръцете ти затрепериха. Изпусна ключа пет пъти, преброих ги. А в крайна сметка нямаше нищо, за което да се притесняваш.
Искаше ми се да бяхме останали там горе през цялото време. Девет съвършени дни. Да се събуждам и да те виждам с онова смешно стреснато изражение на лицето всяка сутрин, изненадан, че все още съм там. Да заспивам в обятията ти, със сънливия ни разговор в тъмното. Събирах думите ти една по една – като мъниста, които да нанижа едно до друго за самотните си нощи на Скай. Твоят американски акцент е първият, който някога съм чувала. Най-много ми харесва, когато казваш "Обичам те".
Зная, че трябваше да заминеш. Дори след всичко това, дори след мен, трябваше да заминеш. И не мога да си простя за това, че не мога да ти го простя. Не мога да си простя за всяка пропиляна секунда от безценното ни време заедно, в която съм искала нещата да са различни.