Разбира се, не можех да ти кажа нищо от това лично. И без друго не успях да кажа много. Самото звучене на гласовете ни беше толкова... странно. Толкова банално. Признавам, че нямах търпение да се върна отново към листа и писалката, за да споделя с теб как се чувствам. И как умът ми се е съюзил със сърцето и с тялото, за да бъде липсата ти толкова непоносима, колкото едва ли някога съм си представяла.
Обичам те. Пази се. Пази се заради мен.
Сю
Хотел "Лангам" Лондон
29 ноември 1915 г.
Мило мое момче,
Вероятно още не си получил предишното ми писмо, но смятам, че никога не е твърде рано да ти кажа колко ми липсваш. Без теб хотелът ми изглежда толкова голям и толкова самотен (не зная въобразявам ли си, или стаята наистина кънти). Наоколо витае аромат на портокали и, кълна се, още мога да различа очертанията на тялото ти върху леглото. Колкото и прекрасен да е "Лангам", няма да ми бъде много тъжно, когато си тръгна. Не е толкова прекрасен, когато теб те няма.
Днес излязох по магазините. Дейви, защо не ми каза за всичките тези книги? Докато се разхождах, завих зад един ъгъл и се озовах на улица, по цялата дължина на която имаше само книжарници. Може да ми се смееш, но дори и в най-смелите си представи не съм допускала, че може да има цял магазин, изпълнен само и единствено с книги. Опасявам се, че съм изглеждала като истинска провинциална профанка, когато се заковах на входа на първата книжарница, в която надникнах, зяпнала ококорено наредените един над друг рафтове. Бях влязла във "Фойлс"[29] и както можеш да се досетиш, измина доста време, преди да се появя отново навън, примигваща срещу слънчевата светлина. Честна дума, загубих се дузина пъти. През остатъка от деня се разтакавах от единия край на "Чаринг Крос Роуд" до другия, влязох във всяка книжарница, покрай която минах, и нито веднъж не излязох, преди да съм направила поне една покупка. Започнах доста сполучливо да подхвърлям небрежно: Изпратете го в "Лангаи " , след което бях сащисана от купчините пакети, които ме очакваха в хотела вечерта.
Чудех се какво да взема на теб, Дейвид, мили, тъй като зная, че имаш ограничено място във войнишкия си багаж. Всичко, което си заслужава човек да носи със себе из криволиците на живота, са Библията и У С. (в комплект). Предполагам, че си взел Библията си, затова ти изпращам "Дамата от езерото" на Уолтър Скот и най-компактното издание с произведения на Шекспир, което можах да намеря. Остана малко място в пакета, което запълних с Драйдън[30]. Все пак "думите не са нищо друго, освен образи на мислите ни".
Знаеш ли кое беше най-смешното обаче – в една от книжарниците ме посрещнаха, подредени в поредица, собствените ми книги. Трябва да съм изглеждала заинтригувана, когато взех екземпляр от "Вълните на Пейнхоран", защото една продавачка забърза към мен. "Приятни стихчета – каза тя важно. – Авторката живее в Шотландските Хайландс. Можете да придобиете прекрасна представа за техните суеверия и за доста примитивния им начин на живот." Аз кимнах сериозно, а след това отнесох книгата до щанда и се подписах на предната страница с много четливо "Елспет Дън". Подадох я обратно на озадачената продавачка и подхвърлих, колкото може по-небрежно: "Че сме диваци, диваци сме, но пък невинаги изяждаме децата си".
В момента пълня ваната за още една разточителна, луксозна баня – за която не трябва да нося и топля водата сама. Такъв рай е просто да се отпуснеш в горещата вода с розово масло! На сутринта ще се срещна с издателя си на "Сесил Корт" (обеща ми там да има още повече книжарници!) и после се отправям към гарата, за да се кача на влака и да поема на север. Ще ти пиша отново, когато стигна, и ще стискам палци, пръсти и може би дори клепачи (когато никой не гледа) да ме посрещне писмо от теб.
Изцяло твоя
Сю
Париж, Франция
5 декември 1915 г.
Моя Сю,
Виж ти каква изненада – да пристигна и да заваря не едно, а две писма от теб!
Аз тук се сбърках да тичам от единия край на Париж до другия, докато събера необходимата документация, трябваше също така да си купя униформата, заедно с последните части от екипировката, да си взема шофьорския изпит. Знаеш ли, докато пътувахме с кораба през Атлантика, изведнъж ме подгони детинско желание да сляза в Париж и после пак да се върна в Лондон, за да ти се покажа, издокаран от глава до пети в униформата. Така като се гледам, доста ми отива. То, ние хубаво сме се наконтили, само дето още за никъде не сме тръгнали!