Не че омаловажавам романтичните ти вълнения, скъпи мой. Все пак съм поетеса и съм способна да бъда също толкова сантиментална.
Аз определено бях притеснена, че ще те срещна, но наистина не съм си представяла, че и ти си бил притеснен. И уплашен? Не допусках, че въобще може да си чувал за тази дума. По-скоро бих се осмелила да предположа, че си правил това и преди – да заявиш непреодолимо обожание към жена, която въобще не си зървал, да се присъединиш към френската армия като причина да прекосиш Атлантика и после да я съблазниш в екстравагантен лондонски хотел.
Забелязах леко разколебаване в увереността ти, когато се качихме до твоята стая. Не бях сигурна дали е първият ти път, но предполагах. И все пак имаш право – аз също бях уплашена. Мисля, че всичкият опит на света не може да подготви човек за първия път, в който е с някого, когото обича. А имало ли е защо да се тревожим всъщност? Очевидно всичко е било наред – ако не беше така, нямаше да го повторим толкова много пъти!
Не зная какви възможности биха се отворили пред нас в бъдеще. Но нужно ли е да се тревожим за това сега? На света без друго има достатъчно тревоги. Ти просто се концентрирай в това да не се изправяш на пътя на снарядите и куршумите, а аз ще се съсредоточа върху това да ти пиша и да те обичам все повече с всеки изминал ден.
Твоя Сю
Дванайсета глава
Маргарет
Единбург
Сряда, 14 август 1940 г.
Скъпи чичо Финли,
Зная, че ме помоли да не ти пиша повече, но вече съм пораснала достатъчно, за да не правя винаги това, което искат от мен.
Получих писмо от майка. Тя е в Лондон. Ако някой ми беше казал това преди месец, нямаше да повярвам. Откакто се помня, никога не е напускала Единбург. Но след като научих за живота й на Скай, съм готова да повярвам на всичко.
Тя ми каза за Дейвид, "американеца" – че се е влюбила в него преди години. Не е очаквала да се случи, но не е могла ла живее по друг начин. А тъй като видях лицето й, докато събираше онези писма от пода, мисля, че все още не може. Но сигурно ще се зарадваш да узнаеш, че все пак го е направила. През изминалите две десетилетия майка ми беше напълно сама – имаше единствено мен. Ако не я бях видяла в нощта, когато падна бомбата и войната се вряза в сърцето й, никога нямаше да мога да разбера. Никога нямаше да мога да осъзная колко самотна е била. Никога нямаше да науча какво е загубила.
Никога не е споменавала за това, че е била обичана или изоставена. Никога не е говорила за баща ми. Какво е станало с Дейвид? Преди толкова много години, какво се е случило с тях?
Маргарет
Единбург
Сряда, 14 август 1940 г.
Скъпи Пол,
Можеш ли да повярваш – майка ми е в Лондон. Тръгнала е след спомените. Аз вървя по същите следи оттук, опитвайки се да задам правилните въпроси на несговорчивия си чичо.
Тя ми писа най-накрая с нещо като опит за обяснение. Пол, "Сю" е майка ми. Всички онези писма са били до нея. Някаква голяма любовна история от времето на миналата война. С американец! Не ми хрумва по какви пътища майка ми е срещнала американец на остров Скай. Но каквото и да се е случило с него, то е довело до заминаването на брат й.
Когато хванах писалката, за да й напиша отговор и да й задам всички въпроси, които още се въртят в главата ми, осъзнах, че не е посочила никакъв адрес. Само "Лондон". Мога да разпратя писма до всички хотели в Лондон и така и да не я намеря. Но все си мисля, че ако разбера къде е била тогава, това ще ме отведе там, където е сега.
Пол, дали не правя грешка, като се ровя в живота й? Не трябва ли просто да оставя миналото да си бъде минало – така, както тя иска? Така, както иска чичо ми? Така, както изглежда всички искат от мен да направя?
Маргарет
16 август 1940г.
Скъпа Мейси,
Всички тези истории ме карат да осъзная, че миналото не помага, когато сме притиснати до стената. Спомените са хубаво нещо и понякога можем да се задържим за тях, но това, което мен ме води напред, е мисълта, че тепърва предстои да създаваме нови спомени.
Не съм ти казвал, но ме свалиха над Франция точно преди евакуацията. Сигурен съм, че ако ти бях казал в Плимът, щеше да се стреснеш и можеше да не ме пуснеш да се кача обратно на влака. Не беше чак толкова зле – успях да скоча, преди да се разбия – и както сама видя, не бях ранен. После се присъединих към изтеглящите се за Дюнкерк. Там обаче нямаше и следа от нашите самолети. Пълно беше с проклетите Луфтвафе[31], които не трябваше да допуснат нашите момчета да стигнат до корабите.