Но скоро ме лъхна цигарен дим, примесен с дрезгав смях. Във вътрешния двор се появиха, залитайки, Джонсън, Пейт и Дигънс, с по една кокотка на всяка ръка. Бяха с поли почти до под коленете и отровиха въздуха с тежка миризма на евтин парфюм. Пейт вече беше пъхнал ръка под една от тези полички. "Attendre un moment, m' petites" – изпелтечи Дигънс на безобразен френски, преди да зачезне в спалното. Неясно дали за да си вземе презервативите или да пикае. А може би и двете. Нужно ли е да казвам, че мигът ми беше съсипан?
Джонсън ме фиксира и настоя да разбере защо размотавам "женчовския" си задник навън сам, вместо да хойкам с тях. Аз въобще не му обърнах внимание (със забележителен самоконтрол!) и направих опит да се преместя по-надолу в двора, той обаче ме последва, продължавайки с подмятанията. По незнайно каква причина явно намираше за сбъркано това, че не се свирам по бордеите. Не зная какво толкова ми се вбесява, защото не го виждам да тормози Макгий, а Макгий си е отвсякъде безспорен образец за "женчовски задник".
Джонсън беше видимо пиян и решен да се сбие и продължаваше да бълва всякакви обиди, много от които се въртяха около сексуалната ми ориентация и предполагаемите ми избори на любовници измежду обитателите на стопанския двор. Аз, от своя страна, не можах да отвърна с нищо по-ефектно от "безформено сукалче необлизано" и "мустакат червенонос къркач" (съзнавайки, че Уил Шекспир едва ли си е представял употребата им в подобна ситуация). Тогава той изстреля една словесна граната (не възнамерявам да я повтарям), която страшно ме жегна, и аз скочих срещу него. Мисля, че боят ни беше в кърпа вързан, ако вратата на пазача не се беше отворила. Видях силуета на дежурната сестра в осветения правоъгълник и се потулих в сянката на сградата, бързайки към спалното. Когато погледнах през прозореца, Джонсън, Пейт и момичетата вече бяха изчезнали, а обърканият Дигънс стърчеше на двора, мъмрен от сестрата.
Вярвай ми, Сю, нито свиването, нито оставането ми сам имат нещо общо с представата ми за Коледа тази година. Единственото, което направи нещата поносими, беше възможността поне за миг, точно в полунощ, да докоснем ръце на километри разстояние един от друг.
Сю, лелчето, което държи кафенето, подсушава чашите и ми хвърля многозначителен поглед. Като погледнах новия часовник на китката си, се оказа, че съм преседял тук много повече време, отколкото очаквах. Засега ще приключвам, но ще проверявам пощата всеки ден за следващото писмо от теб.
Обичам те.
Дейви
Единбург
7 януари 1916 г.
Дейви,
Какво толкова е казал Джонсън, което "страшно те е жегнало"? Не може да разказваш такава вълнуваща история и изведнъж да спреш на развръзката, както вие, американците, бихте се изразили.
Току-що получих писмо от майка ми. Най-сетне е склонила да пусне Уили да се запише доброволец. Той се опитва да отслаби съпротивата й от година и половина. Ясно е, че Финли няма да се върне на фронта, което за нея означава, че поне единият й син ще оцелее във войната.
Кой знае какво си е помислила, когато аз изчезнах. Не казах на никого, че заминавам – освен на Уили всъщност, който обаче не знае причината. Измъкнахме се от къщичката, докато татко проверяваше кошовете за омари, а мама беше слязла на брега да събира водорасли за градината. Оставих кратка бележка с пояснението, че има нещо, което се налага да свърша, и че ще пиша, но няма да се върна по-рано от две седмици.
Знаех, че ще им трябва известно време да разчетат заврънкулките ми (чудя се как успяваш ти, Дейви?). Бях повече от сигурна, че на никого няма да му хрумне да ме търси на кея и че ще съм изминала половината път до Лондон, преди на някого да му е дошла идеята да попита капитана на ферибота. Уили обича приключенията и не се съмнявах, че скоро няма да ме издаде, независимо колко трудно му се удава да пази тайна. От Единбург си тръгвам за вкъщи и разполагам с цялото време във влака на връщане, за да измъдря някоя убедителна история относно това какво ми е дало достатъчно смелост да изляза в открито море съвсем сама. Някакви предложения?
И така, Уили ще се записва доброволец и сега му се отваря път през Единбург. Трябваше да пристигне сутринта, но влакът очевидно се движи със закъснение. Разполагам с няколко дни да го разведа из града, преди официално да постъпи в армията и да се прости със забавленията. Въпреки че, както се оказва, ти описваш друга картинка – сбивания, хойкане по френски мадами... Може пък войната да е по-забавна, отколкото съм си мислела!