Нещата не вървяха още преди да получа първото писмо от теб, Дейви. Постепенно се отдалечавахме един от друг, теглени от различни стремежи и очаквания. В теб открих сродна душа. Ти се вслушваше в това, което исках да кажа; Иън дори и не ме чуваше. После започна войната и той напълно се оттегли от живота ми.
Не разбирам, Дейви, наистина. Когато беше тук, никога не е бил толкова дистанциран, а откакто замина на фронта, нямам почти никакви новини от него. Научавам какво се случва от вестниците, от Финли, от писмата, които тукашните момчета изпращат до вкъщи. И нито дума от самия Иън. Не зная дали е заради нещо, което съм направила, но той напълно се отдръпна от мен. Реакцията му винаги е била такава – затваря се в себе си, вместо да се изправи срещу това, което го тревожи.
Не съм планирала да се влюбвам в друг. Не съм планирала и съпругът ми да ме напусне без каквото и да било обяснение. Не съм планирала нищо от нещата, които се случиха, но те все пак се случиха и аз не мога да излъжа, че съм нещастна.
Обичам те, Дейви! И съм сигурна, че това е решението ми. Наречи ме фаталистка, но съм убедена, че всичко си има своята причина. Ти влезе в живота ми точно тогава, когато Иън излизаше. Ти застана до мен точно когато него го нямаше. Едва ли е случайно.
Писах ти, че по ред причини ми е трудно да се върна отново в къщичката на родителите ми, трудно ми е да се върна на моя малък остров. Чувствам се толкова... на показ. Мама знае за нас с теб и не съм сигурна дали и някой друг не е разбрал. Нощ след нощ ми се иска да остана насаме с мислите и спомените си, да легна и да сънувам онези запотени, тръпнещи сънища с теб. Но тъкмо когато започна да си спомням и пулсът ми забие учестено, дочувам татко да хърка или Финли да извиква в съня си, и мигът е изгубен. Просто къщичката не е достатъчно голяма, за да побере и тях тримата, и моите сънища, и мен.
Е.
Място 1
16 февруари 1916 г.
Сю,
Да, хванаха ме цензорите! Все пак пуснаха писмото (след жестоко зачертаване), но мен ме привикаха и ми напомниха правилата със заплахата, че повече няма да ми бъде позволено да ти пиша. Ако писмото попадне във вражески ръце, не трябва да се разбере къде сме, накъде отиваме или кога има вероятност да бъдем някъде. Като че ли швабите не знаят точно къде се намираме в момента. Ей сега, докато пиша писмото, шпионират иззад пясъчните укрепления на френската армия!
Засега се установяваме тук, на "Място 1" (ще бъда добро момче и ще остана мистериозно неясен). Дойдохме няколко дни след останалата част от подразделението. Ние тримата пристигнахме през нощта, докато много от останалите даваха наряд. Някои бяха на пост в едно село на не повече от километър от окопите, на 24-часово дежурство. Въведоха ни в една дълга сграда, където, след като успяхме да си отвоюваме място в средата на помещението, се свлякохме на походните си постелки. Заспал съм така дълбоко, че не съм чул кога момчетата от първата група са се прибрали през нощта след приключването на смяната си. Както през нощта не бях усетил абсолютно нищо, така на следващата сутрин бях внезапно събуден от цапардосване по лицето от топка чорапи, след което, отваряйки очи, видях насреща си, ухилен до уши, откъм долната страна на леглото Хари. Беше стоял на пост цяла нощ и току-що се беше прибрал – влязъл в бараката и намерил в леглото си, свит на кълбо, моя милост.
Зачислиха ми линейка и ме сложиха заедно с едно момче, което наричаха Ригълс – мълчалив бивш футболист с постоянно стърчаща цигара между устните. Обелва по някоя дума, единствено когато сменя загасналия фас с нова цигара. Ригълс е тук почти от разкриването на Американската полева служба и затова мисля, че едва ли има за мен по-подходящ партньор, който може да ме въведе в нещата, от него.
Хвърлиха ме в дълбокото, веднага щом пристигнах. Движа се по маршрутите за евакуация, транспортирам ранени (очарователно наречени "blesses"[40]) от превързочните пунктове до полевите болници на доста голямо разстояние зад фронтовата линия. Повечето превързочни пунктове са най-малко на няколко километра от линията и при нас не се вижда почти нищо, като изключим дима от взривовете в далечината.
Преди няколко нощи наблизо имаше голямо сражение. Един от ранените, които превозвах, беше в страшно тежко състояние. Намирал се зад някаква стена, когато паднал снаряд и рухналата зидария почти го беше премазала. Трябваше да се движа много внимателно, докато стигна до предния пост, но щом го преминах и пътят стана относително по-равен, подкарах с пълна газ към болницата. Един от лекарите каза, че ако съм се забавил още пет минути, сигурно сме щели да го загубим. Може да не е много, но е скромно потвърждение, че не съм напразно тук, във Франция. Дадено, Сю – ако обещаеш да престанеш да се тревожиш за мен, и аз ти обещавам същото. Сега разбирам защо си избрала да постъпиш така. Любовта ти ми е твърде скъпа, за да я отблъсквам, когато се нуждаеш от човек, който да я приеме.