Елспет
Остров Скай
12 април 1916 г.
Дейвид,
Нямах предвид, че трябва да престанеш да ми пишеш. Твоите писма са все още едно от малкото неща, които ме държат на повърхността. Спомняш ли си онова, което ти бях писала за "морето от хаос"?
Може би съм звучала твърде хладно в последното си писмо. Зная, че наистина те е грижа. Просто съм объркана, Дейви. Объркана съм и ме мъчи чувство за вина. Впоследствие се чувствам виновна за това, че не съм се чувствала виновна преди. Разбира ли се какво искам да кажа?
И съм притеснена. Без значение какво изпитвам към теб, Иън ми е съпруг и аз винаги ще го обичам. Не мога да понеса мисълта за това, че вероятно страда и се мъчи.
И се колебая. Не зная как очаквам да се развият нещата в бъдеще. Разбира се, че искам Иън да е в безопасност и да е добре. Но има една малка коварна част от мен, която се опитвам да не слушам, защото тя възприема всичко случващо се с известно облекчение – облекчение, че не се налага аз да вземам решенията, че не се налага да се колебая повече. А после отново се чувствам виновна за това, че се колебая.
Моля те, пиши ми, Дейви. Липсваш ми.
Е.
Остров Скай
22 април 1916 г.
Дейви,
Къде си? Защо не пишеш? Не зная какво може да съм казала, за да те отблъсна. Където и да се намираш, моля те, върни се при мен. Не зная какво бих правила без теб.
Къде си, Дейви?
Сю
Остров Скай
25 април 1916 г.
Не ме наказвай така! За Бога, не мога и теб да загубя! Трябва ли всички, които обичам, да изчезнат?
Не съм чак толкова силна, Дейви. Не мога да се справя съвсем сама, без да зная, че те има на този свят. Нуждая се от теб така, както тялото ми се нуждае от въздуха, който вдишвам.
Ще се моля на всякакви богове, стига да могат да те върнат обратно при мен. Ще се моля на феите и на злите духове, които обитават моя остров. Ще се моля на теб – в храма на сърцето си.
О, любов моя! Моя любов.
Шестнайсета глава
Маргарет
Портри, Скай
Вторник, 27 август 1940 г.
Скъпи Пол,
На Скай вали. Вали, откакто фериботът акостира на пристанището. Казах на капитана, че съм от Единбург – ще рече, свикнала съм с влажно време. Той само се изхили, дъвчейки края на лулата си.
Портри прави дъга около пристанището, замъглен и размазан като рисунка с тебешир, оставена навън на дъжда. Естествено, не съм си взела чадър – че кой носи чадър в Единбург? – и трябваше да хукна в пороя с куфара на главата си, докато намеря някоя кръчма, където да се мушна. Сега съм се свила до огъня – с чаша горещ пунш и опърпаната стара книга, от мен се вдига пара и ме оборва дрямка. Докато съзерцавам адреса, който всъщност не е точно адрес. Няма име на улица или номер на къща. "Елспет Дън, Шо ъ-ниш, Скай, Обединено кралство".
Зная, че би трябвало да стана и може би да намеря някоя пощенска станция, където да попитам за адреса, но тук, край огъня, е толкова топличко. Дъждът продължава да се стича по стъклата. Може би ще си поръчам още едно и ще се постопля още малко.
Преди миг бях съгласна да остана тук цял ден и да чакам дъждът да спре, но сега изведнъж се съживих! Тъкмо ти пишех колко ми е добре до торфения огън, когато дочух навъсения кръчмар да бърбори с лелките на съседната маса на език, който познавам от приспивните песни на майка.
"Това галски ли е? – попитах. Когато кимнаха утвърдително, аз им подадох книгата. – Бихте ли ми казали какво означава "Шо ъ-ниш"?"
Няма да ти казвам как успях да го произнеса. Ще останеш искрено разочарован от мен. Сигурна съм, че и двете жени бяха.
Но вместо да преведе, по-високата от двете посочи заврънкулчестия подпис и възкликна:
"Елспет Дън! Не съм го чувала това име от доста отдавна." Другата кимна:
"От години я няма тъдява."
"Шо ъ-ниш е къщата й. Още ще да е нейна, нали?" "Семейството я държи."
Нямах представа какво ще намеря в старата къща на майка ми. Може би парчета от миналото? Знаех само, че трябва да отида там.
"Къде се намира тя?"
При което, представяш ли си, те ме изгледаха от главата до петите! Кръчмарят се изхили мазно:
"Бая си е ходене, мис."
Мис? Да, така е.
"Аз съм свикнала да вървя – усетих се да казвам някак самонадеяно. – Бихте ли ме ориентирали накъде да тръгна, моля?"
"Излизаш от града и хващаш накъм Пейнхоран – наведе се през масата той. – Мога да ти продам карта и компас. И чадър." Възползвах се от предложението за картата – с мястото на къщата, отбелязано с молив – и компаса. В момента съм се прегърбила на входа на пощенската станция и довършвам писмото си до теб, като определено съжалявам, че не се спазарих и за чадъра. Все още вали като из ведро, а няма и следа от кола, която да ме откара до къщата. На повече от дванайсет километра оттук. С теб сме правили такива преходи! Преобух се с "оксфордките" и смятам да се пробвам. Майка ми има къща на остров Скай. И без значение дали вали или не, аз съм решена да я открия.