Маргарет
27 август 1940 г.
Скъпа Мейси,
Стискам ти палци и изпращам това писмо до стария адрес на майка ти на Скай, тъй като той е всичко, с което разполагам. С малко късмет, ще стигне до теб.
Откакто се познаваме, не си престанала да се питаш откъде произлизаш. Тези многобройни "Къде?", "Как?", "Защо" на Маргарет Дън. Само бъди предпазлива. Не че всеки баща е кръшкач като моя, но не искам да се разочароваш. Спомням си как си фантазираше какъв би могъл да бъде твоят. Някой граф? Генерал? Базил Ратбоун[43]? Доколкото си спомням, в списъка нямаше "дребен стопанин от островите".
И все пак не е ли търсенето на миналото точно такова? Изненадващо, смущаващо, може би малко плашещо. Човек никога не знае какво ще открие. Аз обаче зная, че имаш нужда поне да опиташ. Никога няма да разбереш дали вървиш в правилната посока, докато не разбереш какъв път те е довел дотам, където си днес.
Питаш дали не прибързваме, дали можем да се доверим на това, което сме почувствали. Мое мило момиче, не бих те притискал за нищо, в което не си сигурна. Мисли, колкото пожелаеш. Само едно ми отговори: какво почувства в момента, в който каза "да" и хвана ръката ми?
За себе си мога да кажа, че имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне и аз му се доверих. Всеки път, щом се сетя как стоях потопен до гърдите във водата при Дюнкерк, без да зная дали самолетите няма да ме улучат, без да зная дали въобще ще успея да се кача на кораба, си представям как държах ръката ти в моята и всичките ми терзания се стопяват. От всичко на света в момента единственото, в което наистина вярвам, са чувствата ми към теб.
Пази се и ми пиши при първа възможност.
Обичам те.
Пол
Beagan Mhiltean, Скай
Петък, 30 август 1940 г.
Скъпи Пол, Тръгнах да търся "Шо ъ-ниш" още веднага, в същия дъждовен ден, в който пристигнах. Което, като се върна назад, в известна степен беше грешка. През повечето време вървях през пустошта (причината за което беше, ако трябва да бъда честна, абсолютното ми неумение да разчитам карти). Пътят ми през Бордърс съвсем не беше постлан с цветя и рози. Изкачвах се по възвишения, спусках се по тях, прекосявах безлюдни местности, без да срещна жива душа, като изключим овцете. Макар да бях с "оксфордките", те се оказаха напълно непригодни за калта на Скай. Не зная колко пъти трябваше да подскачам на един крак, за да измъкна обувката си. Носех си и куфара (въпреки че всеки разумен човек би го оставил в града), защото мислех да се преоблека в нещо сухо, щом пристигна, но скоро разбрах каква безумна идея е било това. Той целият прогизна. Пъхнах го на сушина в една полусрутена каменна ограда, за да се върна да го прибера по-късно. И още не съм го намерила.
Най-накрая се разминах с един възрастен мъж, който водеше кучето си към Портри (или поне аз така реших; кълна се, че компасът трябва да е бил повреден). Той ме увери, че съм в Пейнхоран и ми посочи пътя към "Шо ъ-ниш". Каза, че е единствената къща, която ще срещна по протежение на брега на езерото и няма как да я пропусна. И беше прав.
Изглеждаше така, сякаш никой не се е мяркал там от десетилетия. Една от онези бели, варосани къщурки, които можеш да видиш навсякъде тук – на два ката с по две стаи, с по един комин от двете страни. И с истински покрив от каменни плочи, макар и много от тях изпопадали през годините. Кепенците на прозорците бяха залостени плътно със заковани накръст дъски. Опитах се да отворя вратата, но тя се беше изкривила и не можа да помръдне и на косъм.
До къщичката имаше една по-стара и по-ниска каменна постройка с прогнил сламен покрив. Оттатък нея полусрутена ограда маркираше мястото на обрасла градина, в която в момента растяха единствено магарешки тръни. Всичко беше притихнало, чуваха се само вълните, разбиващи се в каменистия бряг, и блеенето на овце в далечината.
Дъждът беше намалял до мъгливо ръмене. Реших да тръгна надолу към брега, за да видя дали не мога да намеря друг признак за живот. Когато заобиколих отстрани на къщата, подплаших някакво ято пернати от рехавия сламен покрив. Завих зад ъгъла и о, Пол, замръзнах.