Задната стена на къщурката, онази откъм морето, цялата грееше в цветове. Нещо подобно на италианските фрески, но пренесени на Хебридите. Варосаната стена беше покрита със спирали и дъги от цветни рисунки, някои от които излезли направо от галските легенди и песните, с които майка ме приспиваше, когато бях малка. Селки, събличащи тюленските си кожи[44] на брега. Феи, танцуващи в кръг около трептящ зелен пламък. Жена, облечена в розови цветчета, покачена върху скала и ронеща сълзи, стичащи се към морето. Картините се смесваха и се припокриваха. Двойка, танцуваща валс. Купа с портокали. Розова перла, проблясваща в отворена мида. Следваха образи, които, както предположих, можеха да идват само от отминалата война. Линейка, профучаваща покрай експлозия, а отстрани – момчета, маршируващи в редици. Шофьорът на линейката – подаващ се през прозореца, лицето му – наведено към езерото, и мога да се закълна, че в кафеникавозелените му очи имаше отблясък.
"Тя нарисува всичко – чух глас зад себе си. – През Голямата война, докато чакаше."
Жената беше дребничка и спретната, с черни очи, проницателни като на гарван. Зад нея пърпореше допотопна камионетка.
"Дочух, че някой в Портри дирел Елспет Дън." Единственото, което можах да направя, беше да кимна.
"И ония, изветрелите, взеха, та те пратиха тука? – тя загърна по-плътно шала около раменете си. – По-добре да дойдеш с мене."
Понечи да ме хване за ръката, но аз се дръпнах. След целия ден вече ми беше дошло в повече.
"Аха, досущ кат' нрава на Елспет. Доста беше твърдоглава като млада. В тебе го виждам същото, Маргарет Дън."
Трябва да съм изглеждала изненадана, защото погледът й изведнъж омекна и тя се усмихна:
"Аз съм баба ти. Чаках те да дойдеш."
Аз си мислех, че тя едва ли може да каже и дума на английски, камо ли да прочете или напише нещо. Винаги съм я приемала като моята баба от Скай, която е твърде заета със стопанството си, за да ни дойде на гости в Единбург. Но това не означаваше, че не я е било грижа за нас. Казах ти, че откакто се помня, всеки месец пишеше на майка писма на галски. А майка, Пол, пишеше на баба всяка седмица – плетеници от кръстосани линии, които й разказваха за всяка стъпка, която правех, за всеки сън, който сънувах, за всяко желание, което споделях преди сън. Съпроводени със снимки! Първият ми ден в училище, първите паднали зъбчета, десетият ми рожден ден, първото ми причастие – всичките заснети със стария фотоапарат на майка. Баба беше съхранила всички тези писма в един сандък в долния край на леглото си, заедно със снимките, закачени от вътрешната страна на капака. Макар да бе живяла далеч от Единбург, тя винаги е била близо до нас.
Тази седмица останах в бабината къща, опознавайки семейството, което не съм предполагала, че имам, разхождайки се сред потоците и скалите, мислейки за теб. И не престанах да си представям какви пътешествия бихме си организирали двамата тук. Ти би ми помогнал да се ориентирам във всичко това, после би хванал ръката ми и аз бих се почувствала също толкова спокойна и сигурна, колкото когато ти казах "да" в Плимът. Не зная какво щях да правя без теб.
Обичам те.
Мейси
Лондон, Англия
16 август 1940 г
.
Уважаеми сър/мадам,
Преди много години една жена – Иви Хейл, с моминско име Греъм, е живяла на този адрес заедно със съпруга си и дъщеря си. Не зная дали все още живеят там, или са се преместили от Тера Хоут, но бих се радвала на всяка информация, която бихте могли да ми предоставите. Нямам връзка с тях от години и много бих искала да ги открия. Иви е сестра на мой стар приятел.
Ако разполагате с някакви данни за местонахождението им, бихте ли се свързали с мен, моля? Можете да ми пишете до хотел "Лангам" в Лондон. Предварително Ви благодаря!
С уважение
Мисис Елспет Дън
Седемнайсета глава
Елспет
Сент Женевиев, Париж, Франция
28 април 1916 г.
Моя Сю,
Милион и едно извинения за това, че не ти писах досега! Сигурно си се поболяла от тревога, след като при цялото това мълчание си получила единствено картичката ми от болницата, но просто не бях във форма да пиша повече.
Обслужвах маршрут, който стигаше до един от постовете близо до окопите в тила. Достатъчно близо, за да "помиришеш смъртта", както се казва. Заради тежкия обстрел ранените още не бяха транспортирани до поста и затова трябваше да остана в землянката и да чакам. Много скоро видях санитарите с носилката да се изкачват нагоре по насипа над землянката. Такова изкачване е малко рисковано, защото те открива като на длан за оръдията на швабите. Нощта беше лунна и за един кратък момент санитарите и носилката останаха осветени върху билото на насипа. Достатъчно дълго, за да открият огън по тях.