Видях носилката да пада и се втурнах нагоре по хълма. Единият от санитарите беше улучен, но раненият изглеждаше да е добре. Издърпах кървящия санитар надолу по хълма на безопасно разстояние, а после се върнах да помогна на другия с носилката. Отново стреляха по нас. Един снаряд удари доста близо – толкова, че да надупчи с няколко парчета рамото и десния ми крак. Успяхме някак да се доберем до линейката – раненият войник, раненият санитар и аз – макар вече да не бях в състояние да шофирам.
Раните ми не бяха чак толкова сериозни, но се инфектираха и легнах с треска. Изтеглиха ме доста назад и накрая стигнах до Париж. Толкова съжалявам, Сю. Представям си как си се притеснила, когато си получила картичката със съобщението, че съм в болница. Не бях в състояние да пиша. Френските лекари дренираха раната, за да овладеят инфекцията, и не можех да си движа ръката няколко седмици. Никоя от сестрите не разбираше и дума английски и нямаше как дори да продиктувам някое писмо. И в момента рамото ми продължава да е доста възпалено, тъй че пиша на почивки. Докато ме държеше треската обаче, в сънищата ми ти винаги беше до мене, седнала до леглото ми.
Твой Дейви
П.П.: Моля те, моля те, много те моля, прати някакви книги! Не съм сигурен още колко ще ме държат в болницата, но малко ми остава да започна да се катеря по стените от липса на нещо интересно за четене.
Хотел "Републик", Париж, Франция
6 май 1916 г.
Мило мое смешно момиче! Когато помолих за книги, имах предвид просто да ги мушнеш в едно колетче. И то пък чак Луиза Мей Олкът[45]? Наистина си грабнала първото, което ти е попаднало, докато си профучавала през вратата. Това, което така и не мога да си представя обаче, е как си могла да издържиш повече от десет часа пътуване без нищо за четене, като не броим "Синовете на Джоу"[46]. Така ти се пада, ако ме питаш, щом изхвърчаш от вкъщи без да си вземеш куфар! Без един чифт чисти чорапи дори. Добре че имах да ти дам едни от моите. Зная, че някой ден ще ми ги върнеш.
Винаги си в мислите ми, но да те видя отново с очите си, да те изпия като най-сладкото лекарство в цялата болница – чувствам се като нов. В сравнение с теб всичко, което ми даваха лекарите и сестрите, е като бистра водица. Моето лично тонизиращо средство.
Връщам се на Място 3 утре. Тогава ще пиша повече. Исках само, когато пристигнеш, да те очаква едно писъмце.
Дейви
Някъде из Ламанша
6 май 1916 г.
Ех, Дейви, Дейви. Нужно ли беше да се оставиш да те прострелят, за да ме впечатлиш! Знаеш, че те обичам, независимо от всичко. И все пак беше хитър начин да ме накараш да се кача на кораб. Ако не те бях видяла със собствените си очи, никога нямаше да повярвам, че си толкова зле, колкото твърдеше.
Изглеждаше толкова безнадеждно, скъпи, изпънат на това болнично легло, че направо изтръпнах, когато те зърнах за пръв път! Толкова слаб и блед под чаршафа, къдриците ти – разпилени върху възглавницата, едва не се разридах. Но като отвори онези твои очи с цвета на хълмовете и каза: "Ето те и теб!", сякаш ме беше очаквал, разбрах, че си добре. Изненадана съм, че те изписват толкова бързо, но вероятно са искали да се отърват от теб най-накрая. Въпреки че като имам предвид нещата, които не престана да ми шепнеш и да ме караш да се изчервявам, няма какво да се чудя. Сестрите са монахини, Дейви. Имаш късмет, че не разбират и дума английски.
Не че ни трябваха думи от момента, в който се озовахме в онази хотелска стая. Целувките ти бяха достатъчни, за да ме оставят безмълвна – така, както и в Лондон. Напълно достатъчни. Не бих жертвала нито миг от онази замайваща нощ, но, скъпи мой, ако знаех какви болки ще те измъчват на сутринта, може би щях да се позамисля. Или най-малкото щях да купя още една бутилка бренди.
О, как ми се иска да не беше свършвала тази нощ! Да бяхме се скрили в онази стая и да бяхме останали колкото последния път. Цели девет дни целувки, портокали и добри намерения да поспим. Да, зная, че трябваше да се разпишеш. Зная, че трябваше да се върнеш при линейката си. Но да те оставя да си отидеш – само половин ден след като отново можах да те подържа в обятията си – о, Дейви, беше ми непоносимо тежко. Все пак си прав. Толкова много се тревожа за "утре", толкова много мисля за всяко сбогуване, че не успявам да се порадвам на това, което имаме "сега".