През цялото време, докато Уили дърдореше, баба седеше мълчаливо и ме наблюдаваше. Дуел на моята срещу нейната воля, в който възрастната жена се оказа по-коравата от двете ни. Накрая аз се предадох и я попитах как е разбрала, че идвам. На място като Скай бях напълно склонна да повярвам в ясновидските дарби.
"Финли ми писа."
Лъжицата на Уили издрънча в купата му:
"Финли е писал?"
"За пръв път от има-няма двайсет години насам – в очите й проблесна задоволство. – Рече, че щерката на Елспет го е издирила и ако продължава да упорства, нищо чудно скоро-скоро да изникне на вратата ми."
"Защо не ми каза, че е писал?"
Баба го стрелна с поглед:
"Това, че ми живееш в къщата и ми ядеш от хляба, не значи, че ти казвам всичко, Уили Макдоналд."
Уили въобще не се трогна:
"Брат ми е."
"Да, само дето не е писал на теб."
Уили избута стола си назад и без извинение излезе от кухнята.
Истинско разочарование. Първата ми вечер тук и вече съм въвлечена в семейна свада.
"Финли пише, че си го питала за Елспет на младини – продължи баба. – И си искала да знаеш каква е била, като не си била родена."
Аз кимнах:
"Той не ми каза много."
"И той е твърдоглав, досущ кат' Елспет, тъй да знаеш. Толкоз години и двамата чакат другият да се извини. – Тя изгреба остатъка от кашата и я изсипа в купата ми. – Открай време си приличат толкоз, колкото не им се ще да си признаят, даже като бяха малки. Все мечтаеха, не се помириха с орисията на стопанската работа. Все ги теглеше да учат, да знаят. Все четяха ли, четяха, де що им попаднеше. Все към хоризонта гледаха, като че умуваха как да го стигнат. И двамата си дадоха сърцата, и двамата ги загубиха без път назад."
Помня точно какво каза, защото я накарах да го повтори и после го записах веднага, щом можах:
"Само дето на Финли поезията му е в сърцето, а на Елспет стига до ръцете. – Тя събра съдовете и ги натрупа един в друг с дрънчене. – Марш в леглото, Маргарет Дън. Утре заран ще получиш оня първи том."
Тези черни очи не допускаха никакъв отпор – сега ми стана ясно откъде майка е наследила упорството си.
Когато се събудих на сутринта, в къщичката беше тихо, всеки се беше заел със своя дял от стопанската работа. Върху кухненската маса имаше чиния с току-що изпържени мекици, буркан със сладко и висока купчина с измачкани книги с поезия. Всичките написани от майка ми.
Пол, нямах никаква представа. Знаех, че носи поезията в душата си, но не и че някога я е прехвърляла върху белия лист. Майка ми – поетеса!
Цяла седмица четох и препрочитах тази купчина, напасвайки образа й от фрагменти в рима. Радост, слънце, море. Узряваща любов, изплъзваща се любов. Любов, която я разкъсва надве. Започвам да разбирам какво чувства, докато обикаля из Лондон. Защото в поезията й разпознавам някои от онези призраци.
Обичам те.
Маргарет
Лондон, Англия
24 август 1940 г.
Уважаеми сър/мадам,
Преди много години младеж на име Дейвид Греъм е живял на този адрес, докато е бил студент в Университета в Илинойс. Зная, че е било много отдавна, но бих била благодарна за всяка информация, която можете да ми предоставите.
Ако разполагате с някакви данни за местонахождението му, след като е напуснал Урбана, Илинойс, бихте ли се свързали с мен, моля? Можете да ми пишете до хотел "Лангам" в Лондон. Предварително Ви благодаря!
С уважение
Мисис Елспет Дън
Деветнайсета глава
Елспет
Място 5
30 юни 1916 г.
Скъпа Сю,
Сю, НИЩО ГРЕШНО НЕ СИ НАПРАВИЛА. Няма нищо нередно в начина, по който приемаш смъртта на Иън. И как смее някой да те кара да се чувстваш по друг начин! Плачи, ако ти се плаче. Или пей, ако ти се пее. Обличай черна рокля за в църквата, но след това я сменяй с яркожълта, когато си у дома. Ако искаш да се потиш в пуловер пред камината, непременно го направи. Но после, на следващата сутрин, излез и се разходи боса в хладната роса.
Недей да се затваряш в себе си дори и за миг. Не осъзнаваш каква живителна сила си ти за този свят. Не си създадена, за да скърбиш в траур. Създадена си за живот и за обич. Докато си жива, ще му отдаваш заслуженото. Докато все още го обичаш, ще му отдаваш заслуженото. Не забравяй това.
И помни, аз съм тук – до теб. Само на едно писмо разстояние.
Дейвид
Остров Скай
7 юли 1916 г.
Мой рицарю,
Дори когато мислиш, че нямаш какво да кажеш, се отзоваваш с най-подходящите думи. Разбира се, достатъчен е да ме разведри дори един зацапан плик с адрес, изписан с твоя почерк, но думите в писмото действат като балсам за разраненото ми сърце.