Както си пожелая, казваш? Тогава си избирам Сю!
Дървопревземателните войни ли? Едни глупашки шегички. Всеки клас си посажда дърво в двора на колежа, а останалите се опитват да му светят маслото. Моят клас вече загуби едно. Посадихме си ново и сега имаме големи очаквания за новия член на нашия колектив. Охраняваме го на смени, въоръжени с яйца и хартиени пликове, пълни с вода. Дани Нортън подхранва дръвчето с някаква смеска, в която се кълне, но на мен ми се струва, че съдържа основно бира с малко "Бей рам"[7] в добавка, за да замаскира миризмата. Очевидно върши работа, след като дръвчето още не се е гътнало. По-миналата нощ изтръгнахме фиданката на конкуренцията заедно с корените!
Въпреки дървопревземателните войни обаче, нещата тук не са само игри и забавления. Този семестър се оказа доста труден. Приятелите ми смятат, че последната година е най-лесната от всички, но моите курсове са адски тежки. Толкова време прекарвам в библиотеката, че вече обмислям да си пренеса възглавницата и четката за зъби. Какво му е лесното, питам аз? Тръпки ме побиват, като си помисля за изпитите.
Знаеш ли, в такива моменти започвам да се съмнявам в бъдещето. Все се надявах, че в определен момент точният преподавател или курс ще ме разпали и тогава аз също ще почувствам ентусиазма, който другите изглежда изпитват. И най-сетне ще ми се избистри какво искам да правя през остатъка от живота си. А каква излезе тя – последната година в колежа изтича, а аз все още представа си нямам.
Винаги съм живял с нагласата, че се очаква да наследя баща си в медицината. Или по-скоро може би той винаги е живял с очакването, че просто следвам неговите стъпки, без да имам собствен план. Аз обаче осъзнах, че това не ме влече. Колкото и да мразя училището, някак си ми се иска да можеше да не завършвам. Така не би ми се налагало да излизам сред "широкия бял свят" навън.
Ето, споделих ти страховете и колебанията си. Може пък да са плод на пренапрежение, тъй като изпитите все повече наближават. Съжалявам, че те товаря с такива мрачни мисли. А сега трябва бързо да изпратя писмото, преди да съм променил намерението си.
С изтощение
Дейвид
Остров Скай
23 ноември 1912 г.
Дейви,
Не се хвърляй от кулата на библиотеката, умолявам те!
Не всички сме създадени за едно и също. Моят брат Финли например би могъл да гравира Мона Лиза върху жълъд, ако пожелае. А на мен най-много да ми се удаде да откастря някоя треска. Никога не бих могла да стана Нижински, колкото и всеотдайно да се старая. Тези твои съученици, които с ентусиазъм и влечение се занимават със своите области от науката, просто са намерили призванието си. Дейви, не можеш да се насилиш да бъдеш като тях. Ти също имаш своето място под слънцето, но може би то не е това, което смята баща ти. Той знае ли колко нещастен се чувстваш?
От моята гледна точка например, ти притежаваш дарбата да помогнеш на една шотландска саможивка да не полудее по време на дългата островна зима. Овцете не са и наполовина толкова обаятелни.
Повярвай, Дейви, ти също имаш своето призвание. Нещо някъде те очаква. Не губи надежда. Ще го намериш.
Елспет
Урбана, Илинойс, САЩ
11 декември 1912 г.
Сю,
Писмото ти ми дойде като дългоочаквана глътка въздух посред цялото това учене. И дори успя да поуспокои пулсиращата ми глава. Скоро излязох от болницата и не съм много във форма.
Не съм сигурен дали родителите ми знаят какво чувствам по отношение на училището. Когато влязох в колежа и споменах, че ми се иска да се занимавам с американска литература, баща ми откровено ми се подигра. Даже и не вдигна поглед от вестника си. Само се изсмя и каза: "Излагаш се". Той има големи мустаци като на морж и се смее, без да се чува звук. Можеш да познаеш само по помръдващите краища на мустаците. Та както си седеше там, подсмърчайки и помръдвайки краищата на мустаците си, каза нещо от рода на "Не се излагай!" и "В това няма хляб". "Но на мен ми харесва литературата", възпротивих се аз. А той: "Медицина. Това ще учиш. После ще ми благодариш. Никое образование няма да ти се отплати по-добре от това."
Опитах се да му обясня, Сю, наистина. Но нещата прераснаха в спор, а майка ми закърши ръце и взе да ме умолява "поне да опитам". Накрая баща ми удари с вестника и заяви, че няма да плаща за това безумие и че ако искам да уча нещо вятърничаво като литература, то няма да бъде за негова сметка.
Сега разбираш защо не мога да говоря с родителите си. Просто трябва да продължа. Да завърша колежа, да завърша медицина. Когато си взема хляба в ръцете, тогава ще мога да вземам и самостоятелни решения. Надявам се.