Изглеждат толкова безгрижни, толкова непресторени. Само те двамата, заснети неподготвени в крачка – съкровен момент от тайна връзка. Предпазливост във вдигнатата пред лицето ръка и бушуващи нежни чувства в смеха. В този миг безпорядъкът на града зад тях е напълно без значение. Това трябва да е онзи Лондон, който майка ми се опитва да намери, онзи Лондон, който й се иска да може да върне отново. Момент на уединение, докато войната бушува с пълна сила наоколо.
Той е нейната муза, зная го. Макар името "Дейвид" да не се появява никъде в книгите й, зная, че стихотворенията й са за него. Той е мъжът, за когото пише, когото нарича "моя магнит", "моята топла лятна вечер", за когото казва "сърцето ми лети към теб". Баба не продумва нищо. Само кима и потупва купчината книги, като че в тях са скрити всичките тайни на Вселената.
А може и да са. В училище така и не се научих да разбирам поезията. Какво ме кара да мисля, че сега мога да открия цял живот в едно стихотворение?
Имаше едно, което майка обичаше да ми рецитира преди сън между вълшебните приказки и галските приспивни песни – стихотворение за вятъра, който идва откъм морето, xладен и солено стипчив. Бучащ над вълните и после право нагоре между скалите, зашлевяващ със студени пръсти всеки, който се изправи на пътя му. Не съм сигурна дали е било нейно стихотворение, тъй като не го открих в нито една от книгите й, но така или иначе то е единственото, на което някога ме е учила.
Спомних си го, когато се разхождах из острова тук. Заставам на хълмовете, гледам към морето и крещя всичките куплети срещу вятъра. Той усуква роклята около краката ми, поръсва пръски по голите ми рамене и оставя солен вкус по устните ми. И аз разбирам какво означава това стихотворение.
Защото колкото и да те брули вятърът горе на хълмовете, колкото и да настоява да бъде забелязан, в момента, в който заслизаш надолу, започва да утихва. А в подножието отново се усилва. Чайките се борят срещу порива му, тревите се снишават до земята. Уж е там, а скоро забравяш за него. Той е даденост, константа, нещо очаквано. Не мислиш за присъствието му, докато някой ден не те връхлети най-неочаквано, докато не изпълни устата и ушите ти, и душата ти и тогава си спомняш какво е да дишаш. Никога не си преставал да дишаш, но едва в този момент се чувстваш напълно жив.
От деня, в който внесе онази кошница със зелки в кухнята у нас, ти стана част от живота ми. И винаги си бил с мен – също като вятъра. Когато за пръв път намерих писмо от теб в пощенската кутия, сърцето ми подскочи, както никога дотогава. Ти връхлетя върху мен и аз разбрах, че съм влюбена.
Иска ми се да бяхме заедно тук, да почувстваш вятъра. Той самият е поезия.
Обичам те.
Мейси
Лондон, Англия
28 август 1940 г.
Уважаеми сър/мадам,
Преди много години младеж на име Дейвид Греъм е бил студент в Университета в Илинойс. Завършил е през 1913 г. с диплома по Природни науки. Не зная дали членува в Асоциацията на възпитаниците на Университета в Илинойс, но разбрах, че често получавате новини от ваши бивши студенти и поддържате регистър с данни за тяхното местонахождение след напускането на университета.
Ако разполагате с някакви данни за местонахождението на Дейвид Греъм, бихте ли се свързали с мен, моля? Можете да ми пишете до хотел "Лангам" в Лондон. Предварително Ви благодаря!
С уважение
Мисис Елспет Дън
Двайсет и първа глава
Елспет
Някъде между Единбург и Лондон
22 септември 1916 г.
О, Сю!
Толкова беше трудно да се кача обратно на влака този път. Не че раздялата е била лесна преди, но сега, след като зная какво е да съм далеч от теб, е особено тежка. Последния път, когато се разделихме и влакът потегли към кораба, който щеше да ме прехвърли през Ламанша, умът ми беше изпълнен с мисли за теб, но същевременно и с очакване, и с неувереност. Сега седя и гледам как английските пейзажи отминават размити навън и единствената мисъл, която се блъска в главата ми, е, че всеки жив плет и всяко равно зелено поле, покрай които минаваме, са просто още един жив плет и още едно равно зелено поле, които застават между нас.
Ще изпратя писмото, преди да напусна Англия, така че мога да пиша малко по-свободно, отколкото когато ме следят зорките погледи на цензорите. Не можах да ти го кажа очи в очи, но започвам вече да се уморявам от всичко това. Последният пост, който обслужвахме – в околностите на Шато Билмонт, беше страшно всепоглъщащ и страшно изтощаващ, но поне се чувствах като участник във войната, за разлика от начина, по който се чувствах на много от другите постове. Имам усещането, че само се местим или че все сме в почивка.