Чуваме снарядите, понякога ги виждаме, когато падат на пътя, но все не сме достатъчно близо до бойните действия. Представяме си, че живеем чужд живот, докато слушаме разказите на ранените. Понякога се чувствам така, сякаш се мотаем пред някое кино и се опитваме да сглобим филма от откъслечните звуци, които дочуваме, докато свистят изстрелите.
Онзи път, когато се втурнах по хребета да помогна на санитаря и целият се открих на швабите и оръжията им, ме боднаха познатите тръпки на страх и вълнение. Чувствах се толкова жив. Беше като че отново се катеря по стената с торбата с катерици. Най-после да правя нещо, вместо просто да стоя настрана и да гледам как другите го правят. Казвам ти, дяволски трудно ми беше да се върна към обичайната си работа, след като излязох от болницата.
Разбираш ли защо не можех да ти кажа всичко това, Сю? Щеше да ме хванеш с тези твои изненадващо силни ръце и нямаше да ме пуснеш. Не че бих се възпротивил да бъда затворник на такъв тъмничар, но както ти казах, нужно ми е да довърша тази година. Трябва да доведа нещо в живота си докрай. Ако не мога да издържа една година, тогава какво мога да издържа? Ти също не би искала мъж, на когото не му стиска да изкара нищо докрай.
Като стана дума за бъдещето, още не мога да повярвам, че нае оня апартамент в Единбург! Вярно, само за седмица, но все пак. Знаела си какво ще означава това за мен. За човек, живял в линейка, да влезе и да види тези завеси на прозорците е като истинско завръщане у дома.
Още съм уморен, но определено е за предпочитане да съм капнал от прекомерна любов, отколкото от прекомерна работа. Не исках да проспивам и секунда от времето си с теб. За какво е влакът до Лондон на връщане?
И въпреки умората се чувствам направо като нов. Чистичък, добре нахранен, с изпрани и закърпени дрехи, с нова куртка. Пресит дух в пресито тяло. Ти ми се смееш, но наистина трябваше да си скътам достатъчно от тези "благини"! Толкова време са ми липсвали, че исках да си натрупам в запас, да си събера спомени и да ми служат за вдъхновение, когато имам нужда.
Дори онази неприятна случка не можа да ми стегне душата. Зная, че теб те разстрои, Сю, но ти нищо лошо не си направила. Той не биваше да казва всички тези неща и даже съм сигурен, че не ги мислеше. Надявам се, че си се успокоила вече.
Сега смятам да приключвам, за да мога да затворя очи и да си извикам някой от гореспоменатите спомени. Ти какво предлагаш – може би оня от ваната?
Дейвид
Някъде между Единбург и Скай
22 септември 1916 г.
Дейви,
Как ме мъчи това! Как ми тежи, че освен онези откраднати дни с теб, не мога да имам нищо повече! И ми е толкова трудно да им се насладя напълно, защото все чувам тиктакането, с което заминаването ти приближава – като на оня проклет будилник в хотела в Париж.
А и брат ми да вземе да развали и малкото останало от толкова ценната ни ваканция. Как съм му бясна само! Всъщност проблемите му започнаха още откакто го демобилизираха, а после дойдоха и терзанията му покрай Кейт, и смъртта на Иън. За нищо от това не съм виновна, макар той да изсипа цялата вина върху мен. Казвам си, че в действителност не е мислел нещата, които наговори, че бяха думи, изречени в момент на гняв, че като се прибера вкъщи, пак ще ходим заедно на брега да търсим камъни – така, както е било винаги. Но начинът, по който ме заплю – сякаш съм нищо и никой, начинът, по който изглеждаше, когато си тръгна... Страхувам се, че в този момент нещо се скъса и нямам представа как да го събера отново.
Не че ме бива много в закърпването на скъсани неща. Но за теб поне можах да бъда полезна.
Дейви, ти дори и не предполагаш колко благородно е това, което правиш за мен – макар и толкова отдалече. Жертваш толкова много време, само за да зная, че те имам. Ако предполагаше какво значение имат делата ти, какво значение имаш ти самият, въобще не би се тревожил, че трябва да извършиш нещо по-значимо. Нито би завиждал на попадналите в "ничията земя".
Нямаш представа колко съм щастлива, че си на безопасно разстояние. Нямаш представа колко съм щастлива, че можеш да се опазиш жив и здрав, за да дойдеш на следващата ни среща в Единбург. Първата нощ, след като пристигна, дълго лежах будна до теб и просто те наблюдавах. Всяко потрепване на клепачите ти, всеки дъх, който поемаше. Сложих ръката си на гърдите ти, за да усетя как бие сърцето ти и да се уверя, че наистина си до мен. И, Дейви, горещо благодарих на Бог, че те върна при мен. Не бих понесла да загубя и теб.