Скъпа мамо,
Докато Маргарет търсеше първия том от живота ми, аз все така продължавах да очаквам втория.
Във влака от Лондон реших, че е време да сложа край. Да престана да чакам. Да забравя за втория том. Какво бях получила дотук? Девет хиляди дни очакване в катедралата, дъщеря, която не знаеше нищо за миналото, и брат, който не искаше да знае за него. Но сега Финли беше до мен във влака, Маргарет щеше да дойде със следващия заедно с писмата. И аз осъзнах, че те двамата са по-важни, отколкото моето очакване на призраци.
Но когато Финли ме остави в Единбург, забравих за всичките обещания, които си бях дала. Без да съзнавам какво правя, краката ме поведоха по познатия път към "Сейнт Мери". Когато вдигнах поглед, с изненада видях пред себе си резбованите врати. Не зная дали това мое чакане е навик, или се е превърнало в пристрастяване, но така или иначе голите думи не можаха да ме спрат.
В сряда отново бях там – на обичайната скамейка, с малката кафява Библия, положена в скута ми, и с познатото "Дейвид Греъм", изписано със закръглен детски почерк от вътрешната страна на корицата. Както винаги, проследих с пръст последното "Д" от името му и както винаги, си обещах този път да е за последно. Девет хиляди дни са много, но десет хиляди са твърде много. Трябваше да сложа край. Знаеш ли, мамо, онази вечер бяха започнали да ми се привиждат призраци.
Съвсем малко преди това, пресичайки "Йорк Плейс" пред катедралата, се блъснах в един мъж. И, о, майко, сърцето ми подскочи.
Същата пясъчноруса коса, същите прегърбени рамене, същата миниатюрна бръчица, пълзяща нагоре към устните. И очите – с кафеникавозеления цвят на хълмовете през зимата. Готова бях да се закълна в живота си, че е той.
Но в този момент издрънча автобус, изсвири рязко с клаксон и докосвайки шапката си, той побърза да пресече. Аз останах така – вцепенена – още миг след това, недоумяваща как е възможно да се объркам. Сигурна бях, че е той. Но автомобилите, бързащи към домовете, преди опустелите улици да притъмнеят напълно, заобикаляха покрай мен и аз нямах друг избор – трябваше да се предам.
В катедралата, проследявайки с пръст името в Библията, се заклех, че го правя за последен път. И бях искрена, мамо.
Останах на скамейката, докато църквата потъна в полумрак и някой приседна на мястото до мен – моята Маргарет, с нова зелена шапка, кацнала на главата й. Изнесе се от къщи и вече ми липсва. Миналата седмица, когато нейният Пол си дойде в отпуск, двамата се ожениха. Кратка церемония, още по-кратък меден месец в Бордърс и сега вече е господарка на собствен дом. Онази вечер, когато седна до мен на скамейката, на лицето й имаше тайнствена усмивка: "Дойдох да ти предам нещо – тя остави плик с писмо, чисто нов, гладък, върху Библията ми. – Специална пратка."
Пликове с писма. Целият ми живот е пликове с писма. Разтреперих се, преди още да съм видяла името отгоре.
За Сю.
Не можах да овладея ръцете си и го изпуснах два пъти, преди да успея да подпъхна пръста си в сгъвката. Скъсах го почти до половината.
Писмото беше кратко, написано набързо с молив от едната страна на листа, почеркът – познат като собствения ми почерк.
Лондон, Англия
23 октомври 1940 г.
Скъпа Сю,
С писма започнахме, с писма завършихме. Вероятно пак с писмо можем да поставим ново начало. Имам да ти разказвам за цели двайсет и три години, но се опасявам, че листовете няма да ми стигнат.
Никога не съм преставал да те обичам.
Дейви
Думите се размиха.
Маргарет взе ръцете ми в своите. "Майко..." Тя кимна към дъното на катедралата.
Ние от Хайландс все очакваме да видим призрак. Ти си ме научила така. И все пак, когато той пристъпи в светлината на свещите на пътеката между скамейките, дъхът ми спря. Очаквала бях всичко, но не и това, не и там, не и тогава.
Наистина беше той. Очите – слисани, широко отворени. Бръчицата – пропълзяла съвсем до устните му. Изглеждаше точно така, както в деня, когато се срещнахме за пръв път. Моят Дейви. О, мамо, той дойде. Дойде си.
Очите му – кафеникавозелени като хълмовете през зимата, приковани върху моите. Моето огледално отражение. Изведнъж се почувствах така, сякаш не бях остаряла дори с един-единствен ден.
Изправих се, малката Библия падна от скута ми. Писмото се смачка в дланта ми. Пристъпих към него, забравила и Маргарет, и войната, и целия свят.
"Здравей, Сю – протегна ръка той. – Ето ме и мен." Отпуснах се в прегръдката му.
"Ето те и теб, Дейви. Ето те и теб."
БЛАГОДАРНОСТИ
Макар черновата на "Писма от Скай" да беше писана тайно, късно през нощта, когато всички в семейството ми спяха, тя не би била там, където е днес, без подкрепата и насърчението на много хора.