Писмо до г-на Вацова

Иван Вазов Писмо до г-на Вацова

Днес, като на двора ноемврия влада
и снегьт на едри парцали се пада
и в мъгли студени Балкана е скрит,
и денят е мрачен, и мразът сърдит;
а аз пьк спокойно в топлата си стая
сладко се прозявам и самси не зная
що да сторя друго да се развлеча,
имам сега, друже, с теб да погълча,
да ти драсна нещо в сихове шутливи
как аз преминувам в тез усои диви.

Утром, като стана, мия се напред,
после — хай на служба, после на обед,
после — пак на служба и като намеря
дома нещо гостба, сядам на вечеря.
По шест часът лягам, цяла нощ спа сам,
утре пак на служба, спа, вечерям, ям;
твърде малко мисля, вестници приемам
и по-друго нещо да ти кажа немам.
Но с тез малко реда не ща свърша аз,
че хартия плащам и за поща, да-с,
затова ща взема да ти очъртавам
градът, обществото, дето прозябавам,
чети мойто писмо, кат ти досади,
от мен воля имаш, в пещта го гуди.
        Гогол да бях ази, при нашите хора,
щях да спиша нещо, като Ревизора.
Тук ще найдеш люде, типове таквиз,
що не ще да срещнеш от Крим до Париз.
Нашите граждане в нищо нужда нямат,
техний идеал е само за да дрямат,
и за клуб им служи Вакуфският хан,
де едвам се виждат в гъстият думан.
Там с чаши в ръцете, с важност дипломатска
мислат, разсуждават, вдигат мълва адска
по въпроси важни, що Бисмарка сам
ще да сбъркат, както (пример да ти дам)
за куцото куче на доктор Драгана
и за трите коня на дяда Ивана.
Другаде от тука говор и гърмеж
ти не би намерил, да търсиш със свещ!
Школото е, казват, засега открито,
но от двайсет годин с гнила не набито;
кой кого там учи, да кажа не знам,
та и гражданете знаят туй едвам,
а таз ревност, гледам, няма да изстине.
За читалня, чувам, че от три години
мисъл се й родила да се основе,
председател има, но без членове.
Казват, че очакват буря да избухне,
та Чарши-джамия съвсем да се рухне
и тогаз без друго ще въздигнат там
въз нейното място на музите храм.