Христо Ботев
Писмо II
Когато захвана да притемнява — и на небето бива ден и нощ — то ме окружиха няколко шестокрили ангели и занесоха ме в една широка и темна стая, която имаше голямо сходство със стаите на румънска полиция. „Ти трябва да поседиш до утре под затвор“ — казаха ангелите и туриха два кофара на железните врата. „Ето ти и рай!“ — извиках аз и постарах се да изпсувам сичките канцеларии, сичките правителства и сичките полиции. — Истина казват българите, че на тоя свят съществува и „магарешки рай“. Трябваше да се търпи… Но в главата ми се въртяха различни размишления… „Боже мой, си мислех аз, защо не си дал на сичките свои създания еднакъв живот, еднаква смърт и еднакви блаженства? Види се, че и у тебе, както и в букурещките трибунали не съществува нито правда, нито правосъдие, нито човеколюбие. Право ли е, кажи ми ти, да ме затваряте за нищо и за никакво, когато дядо поп, който е най-главният виновник на сичките мои беззакония, лежи на мекички скутове и глади брадицата си като секи котарак? Ако тоя православнейши махалски бик да би ме изповядал и причестил, то аз не би се намирал в тая темница и не би псувал господарствените и божествените канцеларии…“
Моите размишления бяха прекъснати от един мек, ласкателен и елеен глас, който се раздаде из едно от темните кьошета на стаята и който ми потресе сичката душа. „Не обвинявай ме, чедо мое! — каза гласът. — Твоите страдания произхождат не по моето желание, а по ходатайството на нечестивият. Когато ти предаваше своята душа господу богу, то сатаната прие образът на бабината Гинина дъщеря и направи с мене съблазнение. Краката ми бяха заковани в букаи, ръцете ми бяха везани с дебели синджири, а брадлето ми подскачаше като кръчеталото на воденицата. Помисли си сега, крив ли съм аз? Ангелите живеят на небето, а грешниците на земята…“
Още дядо поп не беше свършил своята молитва, а друг един глас се зачу из другото кьошенце на темницата и избъбра следующите думи: „Той лъже, не вярвай му. В онова време, когато ти предаваше своята душа господу богу, дядо ти поп лежеше не на моите скутове; а съблазняваше жената на г-на Мутева… Да те пази господ от калугерин, от пияна жена и от бясна свиня.“ — „Мълчете — извиках аз и тупнах кракът си о земята. — Аз не съм ваш съдия. Когато ни повикат в небесната канцелария да дадеме сметка за своите действия, то ще да видиме кой е крив.“ — После това аз се търколих на голата земя, събух чепичетата си и заспах като къпан. Сънят ми до едно време беше покоен и дълбок, но моите дневни ощущения бяха дотолкова големи, щото и най-здравата глава трябваше да сънува. Аз видях… Почакайте… Какво видях аз?
Аз стоях в една широка и добре накитена стая, която беше осветлена с множество свещи и посред която се намираше дълъг стол, покрит с алено сукно. Подобни столове се намират само в трибуналите, които г. Пискюлиев нарича храмове на Темида. На столът се намираше голяма мастилница, три-четири пера, един куп хартии, едно жълто звънче и един железен кръст, с позлатеното тяло на Исуса Христа. Зъди тоя стол седяха три старца, които имаха бели бради и които приличаха като две капки вода на византийските икони, т.е. — които имаха плоски, безжизнени и жълти лица, голи рапоновидни кратуни, дълги гръцки носове и тънки като гайтан устни. Аз никога не съм виждал такива страшни съдии. След време аз имах щастие да се известя от блажена Теодора, че тия строги старчета са били изписани из Русия и че тяхното произхождение е класическо. „Когато австрийските императори — говореше праведната жена — получиха от провидението право да се наричат римски венценосци и да усвоят жезълът на г-на Калигула, то тия старчета бяха пренесени във Виена и тяхното правосъдие беше припознато и от най-отчаяните престъпници; но времената се измениха. Русия се ожени за византийската империя, една от гръцките «царевни» се постара да роди руско щастие и немците пренесоха своето благочестие и останките от своята стара нравственост после реформацията в Петербург заедно със строгото правосъдие. Тука съм длъжна да ти кажа, че нашата православна империя, която се грижи и за Мак Махона, и за Дон Карлоса, и за шаха Надира, и за нравствеността на небесното царство, беше дотолкова добра, щото се реши да ни изпроводи своите велики угодници и да ни накара да си направиме и ние конституционно управление и народни съдилища. От онова време и до днешният ден в ангелският рай се пущат само скопците, гръцките Марин Египетски, руските калугери, косерите, чучулигите и калугерките. За мъчениците, за великомъчениците, за свещеномъчениците и пр. райските врата отдавна вече са затворени…“
Но да оставиме блажена Теодора и нейните „велеречия“ и да разгледаме небесният трибунал. Едно от старчетата зема в ръцете си звънчето и позвони. Ангелите въведоха няколко души доволно дебели хора, а един от старчетата зема от столът една хартия и захвана да я чете: „На 20 юлия в 1874 година някои от болградските граждани (имерек)1 продадоха на власите своята вяра за една бяла кобила, за четири крадени крави, за една тютюнова кесия и за едно «аферим кьопооглу»2. Ние, българските колонисти из селата, протестираме против тая несправедливост и молиме божественият трибунал да накаже престъпниците по законът. Освен това ние молиме небесният трибунал да посъветва нашите братя власи да не турят пръстът си в устата ни, защото и най-кроткото животно бива свирепо в оние минути, когато му вадиш очите.“