Христо Ботев
Писмо IV
Ако сичките съдебни инстанции по вселената да би съдили така лесно, така бързо и така справедливо, както въобще съди божественият трибунал, т.е. това високо съдилище, пред което аз днес съм принуден да отговарям за греховете на българският народ, и ако сичките адвокати, мюзевири1 и шарлатани по обширният триъголник на земното кълбо да би имали познанията на правоведецът Петра Оджакова, умът на капуцинеринът отца Марка Балабанова и красноречието на браилското кръчетало Ангелаки Савича, то на светът не би съществували вече никакви несправедливости, никакви престъпления и никакви оплаквания. В силата на юридическата глупост на отца Балабанова българският народ би добил своята свобода по законен път и поставил би за цар на републиката най-богатият човек на светът (г-на Ротшилда или Николая Мироновича); в силата иа международното право на Оджакова (на правото между жабите и човеците) фабрикантинът Сяров би земал за жена „докузбабалията“ Tochter2 на жаба Крекетуша и родили би Месия, който ще да избави екзархията от насилията на балканският пелтек Тъпчилеща, а „Българското книжевно дружество“ — от патриотическият фалимент на одеският базиргянин Николая Мироновича Тошкова; най-после в силата на апостолският устав за прелюбодеянието (написан в 1852 година от полудяванието на Ангелаки Савича) брадата на сакатият йерей из българската черкова в Букурещ отдавна би била оскубана и отец Герасим отдавна вече би припознал за свои законни съпруги сичките блудници в Букурещ, а за свои законорождени деца сичките археологически нехранимайковци, които са наумили да отнемат обетованата земя на болградските волове, и да накажат съотечествениците на Антона Парушова по законът на Мойсея „око за око и зуб за зуб“.
Както щете, но аз съм твърде задоволен от решенията на божественият трибунал и надеям се, че когато настане второ пришествие и когато аз и дядо поп бъдем турени в капъните на небесното правосъдие, то той тутакси ще да отиде при своите рогати и опашати братя, а аз като секи патриотин ще да добия някоя богата и велика служба (напр. министър на просвещението) в българското небесно царство и ще да ходатайствувам пред бога за щастието на нашите литературни конокрадци, за спокойствието на нашите екзархиални дембели и за процветанието на нашата журнална подлост. Аз ще да се моля богу да даде Найденову 5 драма ум и разум, Балабанову за две пари совест, на „Книжевното дружество“ една лула тютюн, а на „Добродетелната дружина“ мощите на св. Пахомия Болградски. Тоя светия е болградски, защото съблазни дъщеря си Райна и хвърли новорожденото й отроче в болградското блато. Измъчен в измаилската пушкария, тоя старец прие мъченически венец и наследи царството небесно. (Ето на болградчани още едно нещастие.) А аз, като министър на просвещението, от своя страна ще да унищожа монополът на глупостта, на пиянството и на женското вдовство във Влашко (Радуй се, отче попе Герасиме!) и ще да дам на браилчани керемиди, да изградят паметникът на своите поети и писатели; на галачени — учител, да им пее в кавенето; на плоещени — училища, да си затворят в него телците; на александрийчани — суровица, да се бият по главите, а на гюргевчани — ферман, да отурчат Войникова.
Освен това аз ще да покровителствувам сичките празноглави гении, сичките неприпознати таланти, сичките литературни копилета и сичките политически ахмаци; ще да дам на Йоакима Груева, на Тодораки Искрова и на Цока Каблешкова по един орден кюлхане3 за отравянието дяда Софрония и за изяданието манастирят Св. Неделя; ще изпроводя на х. Иванча х. Величков Пенчович ефенди, на Арнаудов ефенди и на татарският критик г-на Михайловски десетина оки боза и 5–6 тикви, за да калесат министрите на високата порта и да направят дипломатическа „кабак геджеси“4 за щастието на раята и за съединението на българските училища с турските; най-после — ще да харижа на Мурджа из Калофер, на Генча Пиявицата из Копривщица и на Тоша из Карлово — които в Русчук носят титли Стоил ефенди, Иванчо Чорапчиев ефенди и Петраки Златев ефенди — няколко криви жълти краставици, за да си изумяват сякога за младостта и за занаятът, чрез който са достигнали да им окачи Мемиш паша по едно „ефенди“ на опашките. Но, боже мой, боже мой! Дали тие мои юношески мечти и тие мои благи намерения не щат да останат такава също мъртва буква, както останаха благите намерения на „Книжевното дружество“ в Браила, на централната школа в Болград, на читалището „Братска любов“ в Букурещ и на първият „Таен централен български революционни комитет“?…