И Сейлс Кармоди не ми харесва. Той е ирландец от Бостън, застъпва на вахта заедно с хлапето. За всеки бюлетин кисне пред радиото, обаче не обелва и дума. Чуе ли, че сме с още петдесет мили по-близко до окото на урагана, навъсва се още по-мрачно. И все пак съм виждал Сейлс да пребива с голи ръце двама грамадни шведи. Виждал съм го как в щорм намята мушамата и се катери по мачтата, за да освободи сигналния фал. А сега се е уплашил. Как успя да уплашиш бик като него, Джоунс?
Значи си решил да докопаш и мен, така ли? Ето го радиото в Маями:
— Според наблюдателите центърът на бурята е на 180 мили източно от Маями и се движи приблизително в посока север-северозапад. Следователно няма да стигне до бреговете на Флорида.
Завиваш на север, а? И ще се срещнем ли? Чакай да помисля. Ако поддържаме курса и скоростта, моят кораб и твоето ураганче ще се срещнат някъде северно от Чарлстън, на около 45 мили от брега. Побързай, старче, инак ще сме там преди теб и преспокойно ще си отминем на север додето пристигнеш.
Свалям ти шапка. Хубав цирк разигра за хлапето. Когато е нощем на вахта и Сейлс го смени, дори не смее да отскочи за една цигара до кърмата; само отива откъм другата страна на мостика, подпира се там и гледа напред. Преди две вечери преместихме наблюдателя на мостика; между нас казано, на носа доста пръска. Корабът обаче си знае работата. Забива нос, поема вълните и ги изцежда през клюзовете, а веригите под брашпила тракат; после се разкършва като борец пред схватка, намята бака с мантия от солена вода и пяна, разсича с фалшборта водните маси и пак се издига нагоре. Двигателите работят на половин мощност; тук ни прецака, старче. Машинарията няма сили за повече; но корпусът и здравите прегради ще ти дойдат нанагорно. Да не говорим за тежестта на седемдесет и осем хиляди барела керосин и мазут плюс тоновете бидони и сандъци в предния и задния трюм.
23 септ. 1938
Дейви Джоунс, признавам твоята сила. Не е чак каквато я раздуват по вестници и списания. Такава просто не може да бъде. Но рано тази сутрин, когато шквалът ни връхлетя със скорост седемдесет и пет мили, открих, че в морето вятърът и вълните имат силата да откъртват парчета боя от корпуса; че могат да мачкат стоманена ламарина като прост картон; че могат да изтръгнат здраво заварените основи на крановете, които използваме за тежки товари, и да ги метнат зад борда. Но корабът е плътно затворен и съвсем сух отвътре, тъй като заковахме задния трюм, затворихме водонепроницаемите прегради и закрихме отдушниците. А ако се държа за перилата, все още мога да обикалям кърмата. Все още мога да излизам на палубата и да казвам право в рибешката мутра, че с мен и моя кораб си си намерил майстора.
Ти си убиец.
Третият шквал бе отминал и ние се тътрехме като изнемощял вол с тежък товар по безкрайно нагорнище. Аз и хлапето отворихме водонепроницаемата врата откъм подветрената страна, измъкнахме се на палубата и пак я залостихме зад себе си. Добрахме се до парапета на кувертата и застанахме там, гледайки как корабът превъзмогва вълна подир вълна. От време на време изчезваше цял. Откъм бакборта и щирборда имаше единствено океан. Под нозете ни — океан. На седемдесет метра от нас средната надстройка се превръщаше в остров. По-нататък пак океан. А още по-нататък се подаваше бакът. Зад нас друг остров — кърмовата надстройка. Сетне трите островчета се сливаха и отново се превръщаха в кораб.
Парцаливи облаци прелитаха над главите ни като запокитени камъни. Единият бе надвиснал ниско, на пет мили от нас откъм бакборта. Налетя четвъртият шквал и стенанията на щагите се засилиха с още една-две октави. Черният облак спря, завихри се, израсна и изведнъж се втурна насреща ни с вой.
— Внимавай! Назад! — викнах аз на хлапето.
Ала то изобщо не ме чу. Стоеше и яздеше побеснялата палуба, сякаш бе част от нея. Прескочих задния тръбопровод, хукнах към трюмовия капак, проснах се зад комингсите и вкопчих пръсти в обшивката. Останалото стана само за три секунди, но сякаш бе цяла вечност… шквалът се стовари с мрак и заслепяващ порой; прелетя покрай нас и изтръгна океана изпод кораба… сигурно тъй е било, защото рухнахме като камък сред мрака. Проснат по корем зад капака, аз зърнах онази вълна; зърнах как гребенът й се къдри над върха на предната мачта. Видях и момчето изправено да се крепи с две ръце срещу камшичния удар на вятъра, извило лице нагоре,за да посрещне стената от сиво-зелена вода. Усетих как корабът се разтресе, когато средната надстройка пое главния удар, а сетне върху ми се срути с премазваща тежест грамада от солена вода. Сякаш подир векове тя отмина и аз отново поех дъх, но хлапето го нямаше. По барабана на лебедката зърнах бели налепи.