Обичаше открай време тичането — навик, който си бе създала още от училищните кросове и надбягвания. Отдавна бе престанала да се състезава и да засича времето си, просто използваше тичането като един от малкото поводи да остане насаме с мислите си. Считаше го за нещо като медитация и именно затова ѝ доставяше удоволствие да бъде сама. Не разбираше защо хората предпочитаха да тичат на групи.
Колкото и да обичаше сина си Кевин, сега беше доволна, че той не е с нея. Всяка майка има нужда от малко отдих от време на време и тя с нетърпение беше чакала да дойде и да си почине тук — далеч от телевизията с нейните вечерни футболни мачове, плувни турнири и гръмки клипове на Ем Ти Ви, далеч от домашните упражнения, в които трябваше да му помага, от ставането посред нощ, за да го успокоява, когато му се свиваха жилите на краката. Преди три дни го беше закарала на летището, за да го изпрати със самолет при баща му — бившия ѝ съпруг — в Калифорния. Едва когато му напомни, Кевин се сети, че не я беше прегърнал и целунал на раздяла. „Извинявай, мамче — каза ѝ, докато обвиваше ръце около врата ѝ и я целуваше. — Обичам те. Не искам да се чувстваш много самотна без мен, чу ли?“ После се обърна, подаде билета си за проверка и се втурна тичешком към самолета, без да се обръща назад.
Тя не го обвини, че мигом бе забравил за нея. На дванайсет години той беше в периода, когато да прегръща и целува майка си на публично място не било „върховно“. Освен това знаеше, че умът му е вече другаде. Още от миналата Коледа бе очаквал с нетърпение това пътуване. Баща му щеше да го заведе до Големия каньон, оттам за една седмица двамата щяха да отидат до река Колорадо, по която щяха да плават със сал, и накрая щяха да посетят Дисниленд. Това беше пътуване, за което всяко дете мечтае, и тя се радваше за Кевин. Въпреки че заминаваше за месец и половина, знаеше, че на Кевин ще му се отрази добре да прекара по-дълго време с баща си.
Тя и Дейвид поддържаха сравнително приятелски взаимоотношения, откакто се разведоха преди три години. Макар да не беше най-примерният съпруг, той беше добър баща на Кевин. Никога не пропускаше да му изпрати подаръци за рождения ден или за Коледа, обаждаше се по телефона всяка седмица и прекосяваше страната по няколко пъти в годината, за да прекарва съботите и неделите със сина си. Разбира се, не пропускаше и постановените от съда шест седмици през лятото, в които можеше да го вижда, както и през година по Коледа и Великден, по време на едноседмичните училищни ваканции. Анет, новата съпруга на Дейвид, беше погълната от грижи за новороденото си бебе, но Кевин я харесваше и никога не се връщаше у дома с натрупан гняв или с чувството, че е бил пренебрегван. Напротив, дори говореше възторжено за пребиваването си там и колко много се е забавлявал. Понякога Тереза усещаше ревност, но се стараеше да не се издава пред Кевин.
Сега на брега тя тичаше умерено бързо. Диана я чакаше да си направи обиколката, за да закусят заедно — Брайън със сигурност беше вече излязъл, — и Тереза мечтаеше двете да си побъбрят насаме. Диана и съпругът ѝ Брайън бяха по-възрастни от нея — и двамата наближаваха шейсетте, — но Диана беше най-добрата ѝ приятелка.
Беше отговорен секретар на вестника, за който работеше Тереза, идваше с Брайън на Кейп Код от години. Те винаги отсядаха в една и съща квартира — в къщата „Фишър“ — и когато приятелката ѝ научи, че Кевин заминава за дълго време при баща си в Калифорния, настоя Тереза да отиде при тях.
„Брайън по цял ден играе голф и двете ще си правим компания — беше ѝ казала тя. — Освен това, какво ще правиш в апартамента си? Трябва да сменяш обстановката от време на време.“
Тереза знаеше, че е права, и след като поразмисли няколко дни, прие поканата.
„Толкова се радвам — посрещна я с победоносен израз на лицето Диана. — Ще видиш, че тук ще ти хареса.“
Тереза не можеше да не признае, че мястото наистина беше чудесно. Къщата „Фишър“ беше красиво възстановен някогашен дом на морски капитан, кацнала на ръба на стръмна скала с изглед към залива Кейп Код. Сега, когато я видя отдалече, тя намали ход. За разлика от младите бегачи, които увеличаваха скоростта си преди края на обиколките си, тя предпочиташе обратното — постепенно да преминава в по-бавна и по-отпусната крачка. На трийсет и шест години вече не се възстановяваше толкова бързо, както навремето.
Когато дишането ѝ се успокои, тя започна да мисли как да прекара остатъка от деня си. Беше си донесла няколко книги — онези, които отдавна се канеше да прочете, но все не се наканваше. Като че ли напоследък времето изобщо не ѝ стигаше — покрай Кевин с неговата нестихваща енергия, поддържането на къщата и особено работата, която непрекъснато се трупаше върху бюрото ѝ. Като журналистка, водеща рубрика в „Бостън Таймс“, която публикуваше и в други издания в страната, тя непрекъснато гонеше срокове, за да подготвя по три материала седмично. Повечето от колегите ѝ смятаха, че на бърза ръка си свършва работата — колко му е да натракаш сто думи и да приключиш за деня. Но съвсем не беше така. Да излиза непрекъснато с нещо оригинално относно родителските грижи вече не беше толкова лесно, особено ако искаше да продължава да пише такива материали. Рубриката ѝ „Съвременни родители“ вече се появяваше на страниците на шейсет вестника в страната, макар че повечето отпечатваха по една-две нейни статии в дадена седмица. И тъй като бе започнала да получава предложения от синдиката едва преди година и половина и беше ново име за повечето вестници, тя не можеше да си позволи дори един „свободен“ ден. Доста от вестниците отделяха строго ограничено място за такава колонка и стотици журналисти, водещи рубрики, се надпреварваха за него.