И аз наблюдавам с кървящо сърце как бавно се загубваш от поглед. Улавям се, че се напрягам да запомня всяка подробност от този миг, всяко твое движение. Но скоро, всеки път много скоро образът ти изчезва, мъглата се завръща в далечното си място и аз оставам, сам на кея и без да ме е грижа какво ще си помислят хората наоколо навеждам глава и започвам да плача, да плача и да плача…
2
— Плакала ли си? — попита я Диана, когато Тереза се появи на задната веранда с писмото и бутилката в ръка. Писмото я беше разстроило и тя забрави да пусне бутилката в кошчето.
Тереза се притесни, като видя, че Диана остави вестника и стана от мястото си, затова избърса очите си. Въпреки пълнотата си — не беше смъкнала нито килограм, откакто Тереза я познаваше — Диана пъргаво заобиколи масата, лицето ѝ издаваше загриженост.
— Добре ли си? Какво се е случило? Удари ли се някъде? — Тя се препъна в един от столовете, когато се пресегна да хване ръката на приятелката си.
Тереза поклати глава.
— Не, нищо ми няма. Просто намерих това писмо и знам ли, разчувствах се, след като го прочетох.
— Писмо ли? Какво писмо? Сигурна ли си, че си добре? — Диана ръкомахаше със свободната си ръка, докато изстрелваше въпросите си.
— Да, добре съм. Писмото беше в тази бутилка. Намерих я изхвърлена на пясъка. Извадих го и като го прочетох… — Гласът ѝ се задави и лицето на Диана просветна малко.
— Аха!… Това вече е нещо друго. В първия момент си помислих, че се е случило нещо ужасно. Я някой те е нападнал или нещо от този род.
Тереза приглади назад паднал върху лицето си кичур и се усмихна на загрижеността ѝ.
— Не, просто писмото ме трогна. Знам, че е глупаво. Не бива да съм чак толкова емоционална. Извинявай, че те изплаших.
— О, глупости! — сви рамене Диана. — Няма за какво да се извиняваш. Радвам се, че си добре. — Тя замълча за миг — Значи писмото те е разстроило. Защо? Какво пише в него?
Тереза избърса отново очите си, подаде писмото на Диана и отиде до масата от ковано желязо, до която беше заварила приятелката си. Все още се чувстваше неудобно, задето се беше разплакала, но се постара да се съвземе.
Диана прочете бавно писмото, вдигна глава и погледна Тереза с насълзени очи. Значи не само на нея ѝ е подействало така.
— Толкова… толкова е прочувствено — рече накрая Диана. — Това е едно от най-трогателните неща, които съм чела напоследък.
— И на мен ми подейства така.
— Значи си го намерила на брега? Докато тичаше ли?
Тереза кимна.
— Не мога да си обясня как е била изхвърлена бутилката тук — продължи Диана. — Заливът е толкова закътан от останалата част на океана. А за Райтсвил Бийч никога не съм чувала.
— Нито пък аз. Но изглежда, е била изхвърлена снощи. И ако не се бях загледала, щях да я подмина.
Диана поглади с длан листа и се замисли за миг, преди да заговори:
— Интересно, кои ли са тези двама? И защо го е запечатал в бутилка?
— Нямам представа.
— А не ти ли е любопитно да научиш?
Тереза наистина изпитваше любопитство. След като го прочете първия път, прочете го още веднъж и още веднъж. И си помисли, какво ли е да има до себе си човек, който да я обича така.
— Да, малко. Но какво от това? Няма начин да разбера.
— Какво ще правиш с писмото?
— Може би ще го задържа. Не съм се замисляла.
— Хм. — По лицето на Диана се изписа неразгадаема усмивка. После: — Как беше навън?
Тереза отпи глътка плодов сок, който си бе наляла междувременно.
— Добре. Изгревът на слънцето е наистина великолепна гледка. Сякаш целият свят пламтеше.
— Била си замаяна поради недостиг на кислород. Тичането ти го отнема.
Тереза се развесели.
— Значи да разбирам, че няма да идваш да тичаш с мен тази седмица.
Диана се пресегна за чашата си с кафе и с израз на съмнение отвърна:
— В никакъв случай. Моята гимнастика се свежда до разхождането на прахосмукачката из къщата в края на всяка седмица. Можеш ли да си ме представиш навън как подтичвам и пъшкам? Като нищо ще получа сърдечен пристъп.
— Веднъж свикнеш ли, ще се чувстваш много бодра след това.
— Възможно е, но аз вече не съм млада и стройна като теб. Доколкото си спомням, тичала съм само веднъж, когато бях малка и кучето на съседите избяга от двора и ме подгони. Толкова силно тичах, че цялата станах вир-вода.
Тереза се разсмя с глас, после попита:
— Е, какъв е планът за днес?
— Мислех да пообиколим магазините и да обядваме в града. Настроена ли си за нещо такова?