Христо Ботев
Писмо V
Днеска аз ходих да се поразходя по небето и случайно влязох в Мохамедов рай. Вие, господине редакторе, не сте в състояние ни да си въобразите какъв е тоя рай и какви блаженства усещат неговите праведници, неговите поклонници и неговите светии. Мохамедов рай не е нищо друго, освен грамадна градина, по която са насадени кичести и вечно зелени дървета и по която текат три чудотворни реки. По една от тие реки тече мед, по друга — масло, а по третя — мляко. Пилавът е натрупан на копи, по които се навтикани множество попови лъжички. Под сяко едно дърво седи на червено кадифено шилте1 по един праведник, около когото се търкалят четирисет голи и дебели жени и няколко млади момченца. Момчетата пълнят дълги и асемиени чубуци и турят ги пред праведникът, а жените го милват, гладят му краката, чоплят му между пръстите и кадят около него различни миризливи дъхове. Близо до дясното коляно на праведникът се намират три хрусталени наргилета, на които такъмите и маркуците са накитени със злато и с елмази и които се пушат сами. Даже и небесната тюмбекия2 е направена не за мъки, а за рахатлък. Дърветата, под които седят Мохамедовите угодници, са провалени и из тях тече бистър, сладък и миризлив шербет. Но най-голямото украшение на тоя рай са жените. По една от четирисетте жени е дотолкова хубава и дотолкова гиздава, щото хероините из Хану Манук, красавиците от св. Георги и любовниците на дяда попа ми се показаха цигански вулгии3. Невежеството, г. редакторе, е убийствено в сяко едно отношение. Ако бъдъщият фабрикантин да би имал ясно понятие за Мохамедовият рай и ако негово сапунско величество да не би се приготовнало за Баламук чрез любовта на една одрана котка, то не би яло лобут от нейните нежни родители; ако хероите на Росети Георгиева да би погледали на гореказаният рай и ако да би видели безсмъртните гурии на това небесно царство, то би оставили г-на Росети без мющерии, върнали би се в Турция и целунали би се с г-на Чорапчиева и с Арнаудова ефенди; най-после, ако дядо поп да би видял това, щото гледам аз тая минута, то негово преподобие би приняло ислям и навило би на главата си голяма зелена чалма (която би му приличала много повече, нежели поповската тенджера). Втората прелест, с която се отличава Мохамедов рай, е тая, че по пътищата се търкалят торби с жълтици, сандъци с грошове и чували с ориз. А нашите българи ходят по Влашко да продават кожи и пастърма, да ядат сол с мерудийка, да живеят по дупките и да хранят различни насекоми! Ако тие будали да би имали по-голямо развитие (каквото напр. има татарствующият критик г. Михайловски), то би оставили „улица Габровени“ на дяволите и преселили би се в тая обетована земя, дето даже и Капето би станал тежък сарафин.
Аз тръгнах да ходя по райската градина. Под едно, твърде кичесто дърво седеше букурещкият турски консул, когото обикновено наричат Арапинът, и пиеше горчиво каве. Пред него стоше хероинята из Хану Манук, която днес се нарича жаба Крекетуша и която е заключила законен брак с Рача Осмокрача, и говореше му следующето:
— Ако си правдолюбив човек и ако имаш добро сърце, то те моля да хванеш сичките български хъшове, които се разхождат по Румъния и които опинат за мустакът моят узунахмак4, и да ги изпроводиш в Русчук да ги обесят. Тие хора са неприятели не само на нашата къща, но и на негово величество султанът, който ги е хранил толкова години и който ги е вардил от чуждите завоеватели.
— А коя си ти? — попита консулът хладнокръвно, като секи азиатец.
— Аз съм наследницата на българското читалище „Братска любов“; аз съм жена на великият Рак Осмокрак, който има патриотическо сърце, когато тряба да се яде, и който е готов да издави сичките българи с една лъжица вода, когато го ударят по носът и когато му кажат да си не вовира зурлата през чуждите плетища; най-после аз съм благодетелница на човеческият род, защото съм живяла в Хану Манук и защото съм лечила румъно-българските младежи от пъпки по лицето.
— Следователно, ти си докторица? — каза консулът.
— Докторица съм — отговори жаба Крекетуша и изпъчи долнята си устна така, чегато е добила воля да целуне някого. — Когато аз живеех в Хану Манук, то сичките младежи молеха бога за моето здраве…
— Не е истина, консул ефенди! — извиках аз и разсърдих се не на шега. — Между тие младежи има и такива, които и до днес още я проклинат за нейните самопожертвования. Аз познавам няколко души православни христиени, които и до тая минута принимават серни вани и mercurium et iodium.
— Мълчи, лоло jедна!5 — извика праведната жена и захвана да ме попържа така яростно и така хамалски, щото моята логика, с която аз съм се отличал в продължението на сичкият свой живот, изгуби окончателно своето значение. Земун ме надмина в сяко едно отношение.