— Но аз би желал да зная каква причина ви е накарала да се въоръжите така „пипересто“ против българските хъшове, на които вашият Рак е изял и гурелите из ушите? — попита консулът. — Аз твърде добре зная, че преди няколко години вие бяхте яростни български патриоти и готови бяхте „за триесет сребреника“ да убиете даже и русчушкият светия Мемиш паша.
— Причините са следующите — отговори жаба Крекетуша и заплака с кървави сълзи. — Първо, моят Рак, който ме хранеше в продължението на много години от гърбовете на своите ближни, се подплъзна и падна, а греховете му се разсипаха насред кръстопътят; второ, младостта ми, която беше най-скъпоценната моя стока, избеля и изтърка се; трето, българските патриоти захванаха да си прибират кесиите и да ни не дават вече доброволни пожертвувания за нашите комерчески предприятия; четвърто, единственото мое единиче, което съм аз вардила за виенските търговци и което съм родила на личен ден, стана жертва на българските хъшове, т.е. побягна скришом из къщата ми, направи блуд с един нехранимайковец и стана за смях на хората.
Консулът помисли малко и каза с азиатска подсмивка: „Каквато е била майката, такава е и дъщерята. Крушката не пада далеч от коренът си. Из сичко се види, че тя е възпитана в строга нравственост и че е видяла добри примери в къщата на майката си и на баща си.“ — „Когато нейният десети баща ходеше при майка й, то тя го посрещаше на стълбата и молеше му се да ? купи череши“, извиках аз и побягнах. Аз твърде добре знаех, че жаба Крекетуша има остри зъби и че от нейното жило страдае даже и г. Раевич.
Под друго едно дърво седеше знаменитият русчушки политико-економист Мемиш паша и четеше граматиката на г-на Йоакима Груева. Пред него стоеше един от младите български докторчета и плачеше.
— Аз ти казах вече, че твоите домогателства са напразни — каза негово превъзходителство Мемиш паша и остави граматиката на коляното си. — Правото принадлежи на по-силните и на по-достойните. Ако твоят противник е секретарин на почтената „Добродетелна дружина“, която е припозната даже и от дяда Тонковича, то той трябва да бъде секретарин и на букурещкото чистилище Дачия.
— Но аз съм избран по вишегласие — каза докторчето.
— Ако „Добродетелната дружина“ да би управляла своите дела по вишегласие и ако българското „Книжевно дружество“ да би обръщало внимание на обществените потребности, то множество мъртвеци би останали без опело и множество кръчмари би захванали да държат в кръчмите си Елисавети и Юлии. Вишегласието е опасно в сяко едно отношение. Желаеш ли да ти приведа няколко примера? Ако аз, някои от членовете на „Добродетелната дружина“, Наполеон IV и Сармусак ефенди да би питали вишегласието, то на нашите гърди не би висели различни декорации (медали), и ние не би се считали за благодетели на човеческият род.
— Вие не сте заслужили! — вика вишегласието.
— Как не сме заслужили! — казвам аз. — Ако да не би бил аз, то лудите би останали без свой представител; ако да не би била „Добродетелната дружина“, то вдовиците и маджариците би останали без кавалери; ако да не би била българската черкова, то попът би бил принуден да отвори публична къща и да играе на посадник; ако да не би била „Дачия“, то множество умствени способности би обрасли с ориз и тяхната нравственост би се затъркаляла по кьошетата; ако да не би били Чорапчиев и Стоил ефенди, то българският народ би захванал да закопава своите цванчета в земята и убил би търговията окончателно; ако да не би било българското „Книжевно дружество“, то мързеливите би останали без работа; ако да не би било галацкото училище, то г. Михайлов би бил принуден да мъти яйца; ако да не би било гюргевското училище, то учителят им не би се разхождал по Русия да търси разковничето; най-после, ако да не би били болградчани, то подлостта би изгнила и станала би непотребна за нищо и за никакво.
— Не е то така — извиках аз. — Болградчани са се решили да продадат своята народност с богоугодна цел.
Мемиш паша имаше намерение да ме изпсува, но аз затикнах ушите си и побягнах. Аз знаех твърде добре, че тоя турски светия е член на „Добродетелната дружина“, а мене се не искаше вече да мисля и да говоря за това богоугодно заведение, което твърде скоро ще да се пресели при мене и което има даже и по небесното царство свои последователи и защитници.
— Хайде, кир Пандурски, пред съдилището — ми казаха божиите ангели, и аз излязох из Мохамедов рай и упътих се към небесният трибунал.