И така, аз се явих на небето с намерение да поискам от бога аудиенция, да му разкажа за страданията на болградчани и да подновя прошението на нашите букурещки нотабили. Но за греховете на „Добродетелната дружина“ и за хатърът на „Книжевното дружество“, на което аз пожелах да стана дописен член, всевишният не пожела да ме приеме и аз трябваше да се явя на съд, да продължавам давията за вдовиците и да лежа цели два месеца в магарешкият рай. В това време от сичките страни на земното кълбо се явиха жалби и протестации против мене. Моите дипломатически, политически и литературни неприятели, в лицето на Капето и на Кутлето, се оплакваха, че виното им е останало непреточено, че гюбрето на нашите книжари се не харчи и че г-н Найденов е бил затворен по моето желание; белградските професори явиха на отца Авакума, че аз съм посъветвал мнистърът на румънското просвещение да повика г. Запрянова на конкурс, да накара г-на Пенка Карнабатът да затвори училището в Гюргево и да подкупи крайовските свищовлийки и габровки да вдигнат брусове против необразованите видинлийки; най-после хаджи Кочйовица е помолила редакторът на в. „Лекар“ (тоя вестник се издава на небето) да ме компрометира пред букурещките кръчмари, да защити дяда попа и да протестира пред небесният трибунал, че аз съм й помешал да се ожени за едного от членовете на „Добродетелната дружина“. Разбира се, че после сичките тия страшни обвинения ни един юрист на тоя и на оня свят (даже и сам Араго) не би можал да ме избави от куките на графа Велзевула, ако в моят загробен живот да не би се случило следующето твърде важно произшествие.
Когато шестокрилите жандарми из букурещката полиция ме уловиха в Мохамедовият рай (т.е. в Хану Манук) с жаба Крекетуша и когато ме вече влечеха към божественият трибунал на Вакарещ, то при гробът на французката империя аз съзрях един дервищин, който разглеждаше хартата на Европа, който оплакваше съдбата на козите бради и който обрязваше едно от цариградските „кабак-геджеси“8. Когато аз се доближих до тоя политически оператор, то той скокна накраки, улови ме за шията и извика из сичкото си гърло: „Да живее султан Абдул Пандуралах хан! Доле Гамбета и правителството на народната отбрана! Доле Мемиш паша! Да пукне Рошефор! Днес се решава вече восточният вопрос и Милош Милоевич е длъжен да стане чубукчия на ваше величество.“ Ако аз и да знаех езикът на Фенелона, османската история на Славейкова и правописанието на Якима (Йоакимаки, р.)
Груева, но се пак изведнъж не можах да позная г-на Наполеона.
— Ти ли си бе, байо Наполеоне? — извиках аз и ухапах приятелят си за ухото.
— Аз съм — отговори той.
— Но я кажи ми ти, къде до дяволите те водят тие жандари?
— На съд, на съд! Два месеца вече става, откакто ходя по митарствата, а вопросът за дунавската конфедерация сй още не може да се реши. Я ми виж носът, главата и зъбите — където и да отида, се ме бият.
— Бият те, г-не Пандурски, защото си българин. Ела да те обрежа и ще да видиш, че св. Августин ще да те назначи за наследник на османският престол. Ето, указът е вече излязъл и аз съм написал манифест към восточните народи. Легни при това „кабак-геджеси“.
Аз легнах, и дванайсет легиона херувими запяха „Боже, царя пази“…
Но за нещастие във в. „Напредок“ (гл. бр. 7) пишат, че една от жените на н. в. султанът е родила един принц.