Теди държи писмото си. — Няма май да ми провърви?
— Май няма — каза Нюман.
— Откачил си.
Въпреки това подаде на Нюман плика и след малко Нюман му го върна.
Теди се взираше в рамото му.
Ралф държи изпоцапания от пръсти син плик.
В неделя един висок, мършав, мрачен старец, гладко избръснат, с избледнели очи и с износена фуражка от Първата световна война върху жълтеникавата си бяла коса, стоеше на вратата заедно с Теди. Изглеждаше на осемдесет.
Пазачът със зелената униформа му каза да се отдръпне, препречваше входа.
— Отстъпи, Ралф, застанал си точно на входа.
— Защо не го пъхнеш в кутията като излизаш? — попита Ралф с дрезгавия си старчески глас, като подаваше писмото на Нюман.
Нюман не пожела да го вземе:
— Ти кой си?
Теди и Ралф не отговориха.
— Това е баща му — каза пазачът на вратата.
— Чий баща?
-" На Теди.
— Боже господи — каза Нюман. — И двамата ли са тук?
— Да — каза пазачът.
— Току-що ли са го приели, или е бил тук през цялото време?
— Току-що получи разрешение отново да се разхожда. Бяха му го отнели за около година.
— Дадоха ми го отново след пет години — каза Ралф.
— След една година.
— И все пак е странно — каза Нюман. — Никак не си приличате.
— А ти на кого приличаш? — попита Ралф. Нюман не можа да каже.
— В коя война си участвал? .
— В никоя.
— Това обяснява затрудненията ти. Защо не пуснеш писмото ми?
Теди стоеше мрачно отстрани. Повдигна се на пръсти и ръгна първо с лявата, а после с дясната ръка по посока на пощенската кутия.
— Мислех, че писмото е на Теди.
— Той ме накара да му го пусна. Той се би на Иво Джима1. Били сме се в две войни. Аз воювах и край Марна и в Аргонския лес. И двата ми дроба бяха отровени с иперит. Вятърът смени посоката си и швабите се изтровиха. Но това не беше всичко.
— Упорито лайно — каза Теди.
— Хайде, пусни писмото на горкото дете — каза Ралф. Длъгнестото му тяло трепереше. Беше костелив човек с хлътнали синкави очи и с остри черти, сякаш бяха издялани от дърво.
— Казах на сина ти, че ще го пусна, ако напише нещо на листовете — отговори Нюман.
— Какво искаш да напише?
— Да пише каквото си иска. Няма ли някого, с когото иска да общува? Ако не иска да го напише сам, да ми каже какво и аз ще го напиша.
— Упорито лайно — каза Теди.
— Иска да общува с мене — каза Ралф.
— Не е лошо като идея — отвърна Нюман. — Защо не ти драсне няколко реда? И ти ще му драснеш няколко. — Яж ми задника.
— Писмото си е мое — заяви Теди.
— Не ме интересува кой ще го напише — каза Нюман. — Мога да му пиша от твое име и да му пожелая щастие. Бих могъл да му пиша, че се надяваш да излезе скоро оттука.
— Да ми ядеш задника и за това.
— Не в моето писмо — каза Теди.
— Нито пък в моето — заяви мрачно Ралф.- Защо не го пуснеш както си е? Обзалагам се, че се страхуваш.
— Не се страхувам.
— Страхуваш се.
— Не се страхувам.
— Обзалагам се.
— Няма какво да се пусне. В писмото няма нищо. Празно е.
— Защо мислиш така? — попита Ралф. — Вътре има цяло писмо. Пълно с новини.
— Трябва да си тръгвам — каза Нюман. — Иначе ще изпусна влака.
Пазачът отвори вратата, за да излезе, и след това я затвори.
Теди се извърна и се зазяпа отвъд дъба към лятното слънце със сивото си око и с белия си гледец.
Ралф се разтрепери до вратата.
— При кого идваш тук всяка неделя? — провикна се той към Нюман.
— При баща си.
— Той в коя война е воювал?
— Войната в главата му.
— Има ли разрешение да се разхожда?
— Не, не му дават.
— Искам да кажа, луд ли е?
— Луд е — каза Нюман, отдалечавайки се.
— И ти си луд — заяви Ралф. — Защо не се върнеш и не останеш при нас?