Сега вече Ана не се сдържа и прихна. Добре, че Реджи Арбътнот я спаси, като се изправи в другия край на масата и възкликна:
— Я да поиграем тенис! Ако се вярва на прогнозата, ще спре да вали много преди обяд.
— Защо да не поиграем! — отвърна Ана и пак пъхна писмото под масата.
— Какво ще кажеш, Робърт? — попита Реджи.
Ана загледа как мъжът й сгъва вестника, слага го отпред на масата и клати глава. „Майко мила! — помисли си тя. — Наистина е в туидено сако и вратовръзка с емблемата на Мерилебънския клуб.“
— На драго сърце, но за жалост имам да провеждам няколко телефонни разговора — отвърна Робърт.
— В събота сутринта? — ахна Мюриъл, която бе отишла при бюфета и отново си пълнеше чинията.
— Какво да се прави! — отвърна Робърт. — Престъпниците нямат петдневна, четиридесетчасова работна седмица и очакват от адвокатите си същото.
Ана не се засмя. Така де, вече седем години всяка събота бе слушала само това.
Робърт стана от масата, погледна жена си и каза:
— Ако ти трябвам, скъпа, ще бъда в стаята.
Ана кимна и изчака мъжът й да излезе от трапезарията.
Тъкмо да продължи да си чете писмото, когато забеляза, че Робърт си е забравил очилата на масата. Реши да му ги занесе веднага щом закуси. Сложи писмото пред себе си на масата и отгърна втория лист.
„Нека ти кажа какво съм намислил за съботата и неделята, когато мухльото ще отиде на онова съвещание в Лийдс, а ние с теб ще си отпразнуваме годишнината. Наех стая отново в «Лайгън Армс», където прекарахме първата си нощ заедно. Този път купих билети за «Добрият край». Но смятам да променим обстановката, щом се върнем от Стратфорд и се усамотим в нашата стая в Бродуей. Искам да ме вържеш за таблата на леглото и да застанеш над мен, издокарана с униформа на сержант от полицията: палка, свирка, белезници, пристегната тясна черна куртка със сребърни копчета отпред, които ще разкопчаеш бавно, за да се види черния сутиен отдолу. И, скъпа, не ме пускай, докато не те накарам да крещиш с цяло гърло от удоволствие, както онзи път в подземния гараж в Мейфеър.
Дотогава, с обич: твой Оберон.“
Ана вдигна глава и се усмихна — откъде ли щеше да намери полицейска униформа! Тъкмо се канеше да се върне на първата страница и да прочете още веднъж писмото, когато забеляза послеписа.
„П.П. Какво ли прави точно сега мухльото?“
Тя отново вдигна глава и забеляза, че очилата на Робърт вече не са на масата.
— Кой негодник си е позволил да пише подобно възмутително писмо на омъжена жена? — подвикна Робърт и си намести очилата.
Ана се извърна и ужасена, съгледа отзад мъжа си, който се беше втренчил в писмото — по челото му бяха избили ситни капчици пот.
— Не питай мен — отвърна спокойно тя. Точно в тоя миг до нея застана Мюриъл, понесла тенис ракетата в ръка. Ана сгъна писмото, подаде го на най-добрата си приятелка, намигна й и каза:
— Прекрасно е, скъпа, дано само не го намери Реджи.