Малката количка клекна на задницата си и се разтрепера като уплашен заек.
Ако можеше, Макорд би ме накълцал на парчета. Дулото на пистолета му бе на сантиметри от ребрата ми. Но той не беше истински жесток човек. Бе просто едно съсипано ченге, лежало в затвора, после намерило работа срещу мизерно заплащане, а сега му бяха възложили задача, която не разбираше.
Той почти изкърти дясната врата и изскочи от колата.
Едното ченге, това откъм моята страна, вече беше излязло. Гмурнах се под волана. Лъч от фенерче облиза дъното на шапката ми.
Не мина. Стъпките се приближиха и лъчът освети лицето ми.
— Излизай навън! — изръмжа глас. — Къде, по дяволите, мислиш, че се намираш? На състезателната писта?
Свенливо се изсулих навън. Макорд беше приклекнал някъде зад колата и не се виждаше.
— Я ми дъхни — заповяда ченгето. Дъхнах му.
— Уиски — обяви той. — Така си и мислех. — Ходи, миличък, ходи!
И ме смушка с фенерчето.
Тръгнах.
Другото ченге се опитваше да освободи колата от нашата. Ругаеше, но бе зает със собствените си проблеми.
— Че ти не ходиш като пиян — заключи моят човек. — Какво се случи? Спирачки ли нямаш?
Вторият полицай беше освободил броните и вече сядаше зад волана.
Свалих си шапката и наведох глава.
— Скарахме се — отвърнах. — И той ме удари. Това ме замая за миг.
Макорд допусна грешка. Когато чу думите ми, побягна. Преметна се през оградата на парка и се сниши. Краката му меко затупкаха по тревата.
Това беше моят шанс.
— Дръжте го! — извиках на ченгето, което ме разпитваше. — Страхувах се да ви кажа!
— Виж го ти проклетият му!… — изрева той и измъкна пищова си от кобура. — Защо си мълча? — Хвърли се към оградата. — Заобиколи колата! Трябва да го пипнем! — изкрещя той на колегата си в колата.
После се метна през оградата. Сумтене. Още крака затупкаха по тревата. Някаква кола спря половин пресечка по-нагоре и мъжът понечи да слезе, но задържа крака си върху стъпалото. Едва го различавах зад замъглените фарове.
Ченгето от патрулната кола заби предницата й в живия плет, който ограждаше алеята за езда, яростно върна назад, обърна и полетя напред с виещи сирени.
Скочих в колата на Макорд и завъртях стартера.
Отдалеч долетя изстрел, още два, някой изкрещя. Сирената заглъхна на ъгъла, после отново зави.
Изцедих всичко от колата и напуснах квартала. Далеч на север самотна сирена продължаваше да вие сред хълмовете.
Зарязах колата на половин пряка от Уилшър Булевард и взех такси пред хотел „Бевърли-Уилшър“. Знаех, че могат да ме проследят, но това нямаше значение. По-важно беше след колко време.
От един бар в Холивуд се обадих на Хайни. Още беше на работа, още по-кисел.
— Нещо ново за Скала?
— Слушай — злобно процеди той. — Ходил ли си да разговаряш с вдовицата на Шейми? Къде се намираш в момента?
— Разбира се, че ходих. А сега се обаждам от Чикаго — отвърнах.
— По-добре ще направиш, ако си дойдеш. Защо си бил там?
— Мислех си, че може да познава Бюла. Познаваше я, естествено. Не искаш ли да вдигнеш малко залога?
— Стига с тия комедии. Тя е мъртва.
— Скала… — започнах.
— Това е най-странното — изръмжа той. — Бил е там. Някаква любопитна дъртофелница от съседната къща го е видяла. Само че по нея няма следи от насилие. Умряла е от естествена смърт. Аз лично не отидох да я видя, защото имах работа.
— Знам колко си зает — промълвих безизразно или поне така мислех.
— Така е. О, по дяволите! Дори лекарят не знае от какво е умряла. Поне засега.
— От страх — рекох. — Защото именно тя преди осем години е издала Скала. Уискито може да й е помогнало.
— Наистина ли? — попита Хайни. — Виж ти. Е, ние и без туй почти сме го хванали. Забелязан е на Джирард — отправил се е на север с наета кола. Уведомихме и областната, и щатската полиция. Ако се спусне към Ридж, ще го сгащим. Значи, тя го е издала, а? По-добре да се прибираш, Кармади.
— Не си познал — отвърнах. — В Бевърли Хилс ме търсят за катастрофа и бягство. Сега аз самият съм престъпник.
Хапнах набързо и пих едно кафе преди да взема такси за Лас Флорес и Санта Моника. Там освободих таксито и отидох пеша до мястото, където бях паркирал колата си.
Наоколо не ставаше нищо. Само някакъв хлапак подрънкваше на хавайска китара от задната седалка на една кола.
Потеглих към Хедър Стрийт.
Улицата бе прорязана от стръмния скат на хълма в най-горната част на Бийчуд Драйв и бе толкова крива, че дори на дневна светлина от нея се виждаше съвсем малка част.
Къщата, която търсех, бе построена върху стръмния скат и напомняше на висяща лоза. Входната й врата беше разположена под нивото на улицата, на покрива имаше веранда, вероятно една-две спални в сутерена и гараж, в който сигурно се влизаше като в бутилка зехтин.