Тя млъкна, за да изхлипа веднъж, по-скоро подсмръкна, и премести погледа си в единия ъгъл на тавана.
Думите й се сипеха объркано и една през друга, докато лицето й оставаше безжизнено като на дървена фигура на индианец, каквито ги слагат пред дрогериите.
— Дойдох да ги убия и двамата — каза. — Не отричам.
— С празен пистолет?
— Преди два дни не беше празен. Проверих. Дейв трябва да го е изпразнил. Сигурно се е страхувал.
— Нищо чудно — рекох. — Продължавайте.
— И дойдох тук. Последната капка беше преляла. Такова оскърбление — да ви изпрати при мен за адреса й. Това вече не можах да…
— Какво стана? — прекъснах я аз. — Знам как сте се чувствали. Чел съм го в любовни романи.
— Да. Той каза, че трябва да види госпожица Беъринг, нещо във връзка със студиото, нямало нищо лично, никога не било имало, никога нямало да има…
— Божичко — рекох. — И това знам. Знам как ви е будалкал. Но тук се търкаля мъртвец, за когото би трябвало да направим нещо, макар да е само ваш съпруг.
— Ах, ти…
— Да. Това вече е по-добре от ония отнесени приказки. Продължавайте.
— Вратата не беше затворена. Влязох вътре. Това е всичко. Сега си отивам. И ти няма да ме спреш. Знаеш къде живея, долен… — тя отново ме нарече със същото име.
— Първо ще поговорим с полицията — казах. Приближих се до вратата, затворих я, превъртях ключа и го взех със себе си. После отидох до френския прозорец. Жената ме разкъсваше с поглед, но сега вече не чувах какво ме наричат устните й.
Френският прозорец край леглото водеше към същия балкон, на който се излизаше и от всекидневната. Телефонът се намираше в малка ниша до леглото, така че сутрин да се прозинеш, да протегнеш ръка и да си поръчаш поднос с диамантени огърлици за проба.
Приседнах отстрани на леглото и протегнах ръка към слушалката, когато иззад стъклото до ушите ми долетя приглушен глас:
— Чакай, приятел! Почакай малко!
Макар и приглушен от стъклото, гласът бе мек и дълбок. Бях го чувал и преди. Гласът на Скала.
Бях на една линия с лампата, която се намираше точно зад гърба ми. Хиърлих се на пода и посегнах към пистолета си.
Изтрещя изстрел и вън врата ми се посипаха стъкла. Нищо не разбирах. Скала не беше на балкона. Бях проверил.
Претърколих се и запълзях но пода далеч от френския прозорец, към лампата, която бе единственото ми спасение.
Госпожа Марино постъпи съвсем правилно — от гледна точка на противниковата страна. Изхлузи едната си обувка и започна да ме налага с тока по главата. Докопах я за глезените и се заборичкахме, докато тя раздробяваше черепа ми на парчета.
Отхвърлих я настрани, но облекчението ми не беше задълго. Тъкмо започнах да се изправям, когато забелязах, че Скала е вече в стаята и ми се смее. 45-калибровият патлак все още се гушеше в юмрука му. Френският прозорец и заключените решетки отвън изглеждаха така, сякаш през тях е минал разбеснял се слон.
— Добре — рекох. — Предавам се.
— Кое е мацето, приятел? Явно страшно си пада по теб.
Изправих се на крака. Жената се беше свряла в някакъв ъгъл. Дори не погледнах към нея.
— Я се завърти, приятел. Да те поотупам.
Така и не бях успял да извадя пистолета си. Той го взе. Не му казах нищо за ключа, но взе и него. Очевидно ни беше наблюдавал отнякъде. Ключовете от колата обаче остави. Разгледа малкия празен пистолет и го пусна обратно в джоба ми.
— Откъде влезе? — попитах.
— Проста работа. Покатерих се на балкона, увиснах на ръце и те наблюдавах през решетките, фасулски номер за бивш цирков артист. А ти как си, приятел?
Кръвта от разбитата ми глава се стичаше по лицето. Извадих кърпичка и я попих. Нищо не му отговорих.
— Леле, ама да знаеш каква скица беше, като искаше да се обадиш по телефона, с трупа зад гърба ти.
— Да бе, да се пръснеш от смях — изръмжах. — Но да не ти пука. Това е мъжът й.
Той погледна към нея.
— Това жена му ли е?
Кимнах, за което горко съжалих.
— Кофти работа. Ако знаех… Но не можах да се въздържа. Той направо си го изпроси.
— Ти… — започнах и се втренчих насреща му. Жената зад гърба ми някак странно и приглушено взе да вие.
— А кой друг, приятел? Кой друг? Я сега ние тримката да идем в дневната. Струва ми се, че зърнах една бутилка с доста прилична пиячка. А и ти трябва да си сложиш нещо на тая глава.
— Ти не си с всичкия си, щом се мотаеш тук — изръмжах. — Търсят те навсякъде. Единственият начин да се измъкнеш от този каньон е обратно надолу по Бийчуд или през хълмовете — пеш.
Скала ме изгледа и каза много тихо:
— Никой не се е обаждал на полицията оттук, приятел.