— Ще гледам да не забравя — рекох.
— Да, после аз го докопах. Какво да ти кажа, смрадливо лайно с бяло шалче. Но ако е решила да къса с мен, искам тя да ми го каже, разбираш ли? А не да дойде от някакъв мазен скапаняк като тоя. Та побеснях, ще знаеш. Копелето обаче взе да се опъва.
Скала разтърка брадичката си. Усъмних се в последното.
— Викам му: „тук живее моето момиче, приятел, какво търсиш?“ А той: „Ела угре“, вика. „Тази нощ е моя“.
Скала направи широк жест със свободната си лява ръка.
— След това природата трябваше да си каже думата, нали така? Заскубах крайниците му кат на скакалец. Само че, докато се занимавах с това, тая проклета играчка пукна и той се отпусна като… — Скала погледна към жената и не довърши мисълта си. — Взе, че умря.
Един от клепачите на госпожа Марино трепна отново.
— После? — подканих го.
— Ометох се. Всеки би го направил. Но се върнах. Сетих се, че на Бюла ще й стане кофти като види тая леш на леглото си. Смятах да го взема и да го откарам в пустинята, а после да се скрия в някоя дупка за известно време, но тая дойде и провали работата.
Жената трябва да се е преструвала от доста време. Сигурно е местела ръка и извъртала тялото си милиметър по милиметър, за да застане в удобна позиция с опора — облегалката на дивана. Пищовчето със седефената дръжка все още лежеше върху дланта на Скала, когато тя се раздвижи. Отблъсна се от дивана, полетя напред и се изправи във въздуха като акробат. Удари се в коленете на Скала и сграбчи пистолета от ръката му с ловкостта на катерица, която бели лешник.
Той се изправи и изруга, докато тя се търкаляше в краката му. Големият Колт беше до него, но той нито го докосна, нито посегна към него. Наведе се да сграбчи жената с огромните си голи ръчища.
Тя се засмя точно преди да го застреля.
Простреля го четири пъти в долната част на корема. После ударникът изщрака на празно. Запокити пистолета в лицето му и се претъркули встрани.
Скала я прекрачи, без да я докосне. За миг едрото му бледо лице остана напълно безизразно, а после се проряза от дълбоките бръчки на страданието, които сякаш винаги са си били там.
Тръгна изправен по кайсиевия килим към входната врата. Хвърлих се към големия Колт и го докопах. За да не попадне в ръцете на жената. След четвъртата му крачка, върху жълтото на килима се появи кръв. После се появяваше след всяка следваща крачка.
Скала достигна вратата, протегна огромно ръчище и за миг се подпря върху дървото. После тръсна глава и се извърна. Дланта му остави кърваво петно върху ламперията, с нея се беше държал за корема.
Седна на първия стол, който му се изпречи, преви се одве и здраво стисна корема си с ръце. Кръвта се стичаше между пръстите му бавно, като вода от преливащ леген.
— Пустите му куршумчета — продума. — Болят също като големите. Поне тук, долу.
Тъмнокосата закрачи към него като марионетка. Той я наблюдаваше без да мига изпод полузатворените си, натежали клепачи.
Когато се приближи достатъчно, тя се наведе и се изплю в лицето му.
Скала не помръдна. Очите му не промениха израза си. Скочих към нея и я хвърлих върху един стол. Не й се церемонях много.
— Остави я — сгълча ме той. — Може би го е обичала.
Този път никой не ми попречи да телефонирам.
Часове по-късно седях върху червен стол в бара на Лука, на ъгъла на Пета и Западна, отпивах мартини и се чудех как ли се чувства онзи, който по цял ден ги забърква и никога не ги опитва. Беше късно, минаваше един. Скала лежеше в затворническото отделение на градската болница. Госпожица Беъринг все още не се беше появила, но знаеха, че ще го стори, щом разбере, че Скала е в дрънголника и вече не е опасен.
КЛБЛ, които нищо не знаеха отначало, трябваше да потулват доста неща. Имаха двайсет и четири часа на разположение, за да решат в какъв вид да пуснат историята.
Барът бе почти толкова пълен, колкото и по обяд. След малко една тъмнокоса италианка с огромен нос и очи, с които шега не бива, се приближи до мен и рече:
— Вече имам свободна маса за вас.
Взех си още едно мартини и си поръчах вечеря. Предполагам, че съм я изял.
Непрекъснато ми се привиждаше, че Скала седи срещу мен на масата. В съкрушените му черни очи имаше нещо, което не беше само болка, нещо, което искаше да направя. Ту се опитваше да ми каже какво е, ту притискаше корема си и повтаряше: „Остави я. Може би го е обичала“.
Тръгнах си и подкарах на север към Франклин, а после към Бийчуд Хедър Стрийт. Улицата не беше завардена. Толкова бяха сигурни в нея.
Карах бавно по долната пресечка и гледах нагоре по обраслия с храсталаци склон, изпъстрен с лунна светлина. Оттук задната страна на къщата изглеждаше поне три стажа висока. Виждах железните конзоли, които поддържаха верандата. Бяха толкова високо от земята, че на човек му трябваше балон, за да се добере до тях. Но Скала се бе покатерил точно оттам. Той те признаваше лесното.