А е можел да избяга, да си върне парите и дори да си купи къща. Имаше много народ в занаята, никой от тях не би си позволил шеги с него. Но вместо това се беше върнал, за да се покатери на балкона й като Ромео и да натъпчат корема му с олово. И то друга жена, както обикновено става.
Свих по един бял завой, сам приличащ на лунна пътека, паркирах и изкачих остатъка от пътя пеша. Носех фенерче, но не беше необходимо да го паля, за да видя, че никой не чака разносвача на мляко на входното стъпало. Не влязох пред главния вход. За беля можеше да са поставили на върха на хълма някой съгледвач с бинокъл.
Промъкнах се по сипея отзад между къщата и празния гараж. Намерих един прозорец, до който можех да стигна, и не вдигнах бог знае колко шум, докато го чупех с напъхалия в шапката пистолет. Само щурците и дървесните жаби замлъкнаха за миг.
Добрах се до спалнята и предпазливо я обходих с лъча на фенерчето — след като спуснах щорите и дръпнах завесите. Осветих разхвърляно легло, петна от прах за вземане на отпечатъци, загасени фасове по перваза на прозореца и следи от токове по мъха на килима. Върху тоалетката имаше сребристозелена тоалетна кутия и три куфара в дрешника. Имаше и вграден скрин с ключалка, която щеше да ми отвори работа. Освен фенерчето носех и отвертка от калена стомана. Насилих ключалката.
Бижутата не струваха и хиляда долара. Може би по-малко от половината на хиляда. Но за момиче от шоубизнеса това означаваше много. Върнах ги на мястото им.
Прозорците в дневната бяха затворени, имаше странна, неприятна, садистична миризма. Представителите на закона бяха прибрали бутилката VAT 69, за да улеснят вземането на отпечатъци. Наложи се да извадя собствената си. Занесох в ъгъла един от столовете, върху който не беше текло кръв, наквасих гърлото си и зачаках в тъмнината.
Една сянка изпърпори в мазето или там някъде. Това ме накара отново да наквася гърлото си. Някой излезе от по-долната къща и извика. Затръшна се врата. Тишина. Дървесните жаби започнаха отново, след тях и щурците. После електрическият часовник на радиото заглуши всички останали шумове.
После съм заспал.
Когато се събудих, луната се беше отместила от фасадните прозорци и някъде беше спряла кола. Леки, тихи, предпазливи стъпки се отделиха от нощта. Спряха пред входната врата. В ключалката задраска ключ.
Когато вратата се отвори, на фона на сумрачното небе се открои глава без шапка. Склонът на хълма бе твърде тъмен, за да видя нещо повече. Вратата се затвори с прищракване.
По килима изшумоляха стъпки. Вече бях стиснал шнура на лампата в ръка. Дръпнах го и стана светло.
Момичето не издаде нито звук, нито дори подобие на звук. Просто насочи пистолета си срещу мен.
— Здравей, Бюла — казах.
Струваше си да я почака човек.
Не много висока, не много ниска. С дълги крака, създадени да ходят и да танцуват. Косата й дори и в светлината на тази единствена лампа пламтеше като огнен език в нощта. Бръчиците в ъгълчетата на очите й бяха от смях. Устата й умееше да се смее.
Чертите й бяха в сянка, изопнати от онова напрегнато изражение, което прави някои лица още по-красиви, защото стават изящни. Не виждах очите й. Може да са били достатъчно сини, та да подскочиш, но не ги виждах.
Пистолетът ми приличаше на 32 калибър, но дръжката му имаше типичния прав ъгъл на Маузера.
След малко тя каза много тихо:
— Полиция, предполагам.
Имаше и хубав глас. Все още мисля за него понякога.
— Да седнем да поговорим — рекох. — Съвсем сами сме. Пили ли сте някога от бутилка?
Не отговори. Сведе поглед към пистолета, който държеше, почти се усмихна, поклати глава.
— Няма да направите две грешки — казах. — Не и умно момиче като мас.
Бюла прибра пистолета в страничния джоб на дългото си широко палто с офицерска якичка.
— Кой сте вие?
— Само частно ченге. Името ми е Кармади. Искате ли да пийнете?
Протегнах й бутилката. Все още не се беше сраснала с ръката ми, та се налагаше да я държа.
— Не пия. Кой ви е наел?
— КЛБЛ. Да ви предпази от Стив Скала.
— Значи знаят — промълви. — Значи те знаят за него.
Предъвках думите й, но не казах нищо.
— Кой е бил тук? — рязко продължи тя. Все още стоеше в средата на стаята, сега вече с ръце в джобовете на палтото, без шапка.
— Всички, с изключение на водопроводчика. Както винаги закъснява — отвърнах.
— А, вие сте от ония — процеди. Стори ми се, че носът й се сбърчи леко. — Евтин шегобиец.