Паркирах зад ъгъла и влязох в един негърски хотел — „Сан Суси“. Фоайето му беше диагонално срещу „При Шейми“. Два реда твърди празни столове се взираха един в друг през ивица влакнест килим. Зад едно бюро седеше плешив мъж със затворени очи и кръстосани върху бюрото ръце. Дремеше. Носеше широка вратовръзка, завързана някъде около 1880 година, а зеленият камък на карфицата се мъчеше да достигне размерите на боклукчийска кофа и все не успяваше. Голямата му отпусната брадичка кротко се бе надиплила върху вратовръзката, а кафявите ръце бяха меки, спокойни и чисти.
Върху гравирана метална табелка до лакътя му се мъдреше надпис: „Хотелът е под закрилата на Международните обединени агенции“
Когато отвори едното око, аз му посочих табелата и казах:
— Проверка от ОЗХ. Някакви неприятност и?
ОЗХ означава Отдел за защита на хотелите — част от голяма агенция, която се занимава с фалшификатори на чекове и клиенти, които се изнизват през задните стълбища и оставят в стаите си купени на старо куфари, пълни с тухли.
— Неприятностите, братко — пропя човекът с висок, мелодичен глас — са нещо, от което току-що се отървахме. — После сниши гласа си с няколко октави и уточни: — Ние не приемаме чекове.
Облегнах се срещу скръстените му ръце и почнах да въртя двайсет и пет центова монета върху голото изподраскано дърво на бюрото.
— Да си чул какво се е случило в „При Шейми“ тази сутрин?
— Забравих, братко.
Вече и двете му очи бяха отворени и не се откъсваха от размазаните отблясъци светлина върху въртящата се монета.
— Светили маслото на шефа — рекох. — Монтгомъри. Счупили му врата.
— Дано Бог приеме душата му, братко. Гласът отново се сниши. — Ченге?
— Частно, с поверителна задача. От пръв поглед познавам човек, който умее да пази тайна.
Огледа ме и отново затвори очи. Продължих да въртя монетата. Не можа да устои на изкушението да не я гледа.
— Кой го направи? — запита тихо. — Кой подреди Сам?
— Един юначага, току-що излязъл от кафеза, се ядоса, че заведението не било за бели. А е било. Спомняш ли си?
Не отговори. Монетата падна с тихо бръмчене и остана неподвижна.
— Кажи какво искаш? — продължих. — Да ти прочета глава от библията, или да те черпя питие. Едно от двете.
— Братко — мелодично пропя той, — предпочитам да чета библията в уединението на семейния кръг. — После добави бързо и делово: — Мини отсам бюрото.
Заобиколих, извадих от джоба си половинка чист бърбън и му го подадох зад прикритието на бюрото. Той бързо наля две малки чашки, ловко подуши своята с вид на познавач и я гаврътна.
— Какво искаш да знаеш? — попита. — На този тротоар няма пукнатина, която да не познавам. А може и да не ти кажа. Това питие е попаднало в добра компания.
— Кой държеше „При Шейми“, преди да стане за цветнокожи?
Той ме погледна учудено.
— Името на този клет грешник беше Шейми, братко.
Изстенах.
— Къде ми е бил акълът досега?
— Той умря, братко. Бог си го прибра. Умря през 1921. Стана жертва на алкохола, братко. А беше в бизнеса. — Гласът му стана висок и мелодичен. — Годината, в която богатите изгубиха къде що имаха, братко. — Гласът отново се сниши. — Аз не загубих нито цент.
— Не се и съмнявам. Налей си още. Оставил ли е някакви роднини? Някой да се навърта наоколо?
Той си наля още малко и плътно затвори бутилката.
— Две са достатъчни… преди обяд — каза. — Благодаря ти, братко. Подходът ти ласкае достойнството на човека. — Той прочисти гърло. — Имаше съпруга — рече. — Виж в телефонния указател.
Отказа да вземе бутилката. Напъхах я обратно в джоба си. Той се ръкува с мен, отново скръсти ръце върху бюрото и затвори очи.
За него случаят беше приключил.
В указателя имаше само една Шейми. Вайълет Лу Шейми, Западна Петдесет и четвърта улица номер 1644. Влязох в една телефонна кабина и пожертвах пет цента.
След доста време сънлив глас се обади завалено:
— Альо… К’во има?
— Вие ли сте госпожа Шейми, чийто съпруг някога е държал заведение на Сентрал Авеню? Увеселително заведение?
— Как… какво? Боже мили, всемогъщи! Мъжът ми е мъртъв вече седем години. Та кой викаш си ти?
— Инспектор Кармади. Идвам веднага. Много е важно.
— К’во каза…
Беше тромав, тежък, задръстен глас.
Беше мръсна кафява къща с мръсна кафява поляна отпред. Около жилава на вид палма имаше голямо голо петно. На терасата стоеше самотен люлеещ се стол.
Разлюляни от следобедния ветрец, неокастрените филизи на миналогодишните пойнсетии почукваха по предната стена. Вкоравени, жълтеникави, недоопрани дрехи се клатушкаха на ръждивата тел в страничния двор.