Подминах къщата, паркирах на срещуположната страна на улицата и пеша се върнах обратно.
Звънецът не работеше, затова почуках.
Вратата отвори жена, която се секнеше. Дълго, жълто лице и провиснала като водорасли коса. Тялото й бе омотано в безформена бархетна хавлия, отдавна забравила цвят и модел. Просто бе покрила тялото си с нещо. Пръстите на краката й бяха големи и стърчаха от охлузени мъжки чехли.
— Госпожа Шейми? — попитах.
— Ти ли си…
— Аз. Току-що говорихме по телефона.
Отегчено ми махна да вляза.
— Още не съм сколасала да разтребя — рече с писклив глас.
Седнахме в два измърляни люлеещи се стола и се заоглеждахме. Като изключим малкото ново радио, което бръмчеше зад излъчващата мека светлина скала, в стаята имаше само вехтории.
— Това е единствената ми компания — каза жената. После се изкиска. — Да не би Бърт да е направил нещо, а? Ченгетата не идват много често при мен.
— Бърт ли?
— Бърт Шейми, господине. Моят съпруг. — Тя се изкиска отново и зашляпа с чехли по пода. В кикота й се долавяха недвусмислени пиянски нотки. Явно днес ми вървеше такива.
— Пошегувах се, господине — каза тя. — Но се надявам, в името на Христа, че там, където се намира, има достатъчно евтини блондинки. Тук никога не му стигаха.
— Аз пък по-скоро си мислех за една червенокоса — рекох.
— И от такава не би се отказал. — Стори ми се, че очите й вече не бяха така пусти. — Не се сещам. Имаш ли някоя предвид?
— Ъхъ. Момиче на име Бюла. Не знам презимето й. Работила е в заведението на Сентрал. Опитвам се да я намеря заради роднините й. Сега заведението е за цветнокожи и те, естествено, не са чували за нея.
— Кракът ми не е стъпвал там — с неочаквана ярост изкрещя жената. — Нищо не знам.
— Кабаретна актриса — продължих. — Певица. Може би все пак я познавате, а?
Тя отново се изсекна в една от най-мръсните носни кърпички, която бях виждал.
— Настинала съм.
— Нали знаете какво се отразява най-добре на настинката?
Тя ми хвърли бърз, изпитателен поглед.
— Нямам.
— Аз пък имам.
— Божичко! — възкликна жената. — Ти не си ченге. Нито едно ченге досега не ми е носило пиене.
Измъкнах половинката уиски и я закрепих на коляното си. Беше почти пълна. Администраторът в „Сан Суси“ не беше от бездънните. Воднистите очи на жената се впиха в бутилката. Езикът й заоблизва устните.
— Ето на това му се вика питие — въздъхна тя. — Не ми пука кой си. Само го дръж внимателно, господине.
Надигна се тежко, заклатушка се вън от стаята и се върна с две мърляви чаши от дебело стъкло.
— Без разрядка — рече. — Ще пием каквото си донесъл. — И подаде чашите.
Налях й глътка, в която можех да се удавя. За мен-значително по-малко. Тя гаврътна своето като аспиринче и погледна към бутилката. Сипах й повторно. Него отнесе до стола си. Очите й бяха станали с два тона по-кафяви.
— Влиза мазно като мехлем — обади се тя. — Така и не разбираш кога си го изпил. Та за какво говорехме?
— За едно червенокосо момиче на име Бюла. Работело е в заведението. Сега по-добре ли си спомняте?
— Ъхъ — рече и пресуши втората чаша. Приближих се и оставих бутилката до нея на масата. Тя веднага я надигна.
— Не мърдай от стола си, че ще настъпиш някоя змия — каза. — Сетих се нещо.
Стана от стола, кихна, хавлията почти се изсули. Препаса я обратно на корема си и се втренчи строго в мен.
— И да не надничаш — рече, размаха пръст насреща ми и отново излезе от стаята, като пътем се блъсна в рамката на вратата.
След малко от вътрешността на къщата се разнесоха най-различни трясъци. Някакъв стол изглежда беше ритнат, чекмедже на скрин бе издърпано прекалено силно и се сгромоляса на пода. Чу се ровичкане, блъскане и гръмогласни ругатни. След малко бавно изщрака ключалка и изскърца капак на отварящ се сандък. Още тършуване и тряскане. Поднос се сгромоляса на пода. Най-сетне ликуващ кикот.
Жената се върна в стаята, като носеше пакет, вързан с избеляла розова панделка. Хвърли го в скута ми.
— Прегледай ги, господине. Снимки. Изрезки от вестници. Не че тия уличници са се мяркали по вестниците, освен в политическите вести. Все хора от заведението. По дяволите, това е всичко, което проклетият… ми остави. Тях и старите си дрехи.
Тя седна и отново посегна към уискито.
Развързах панделката и заразглеждах купчината лъскави фотографии на хора в професионални пози. Не всички бяха жени. Мъжете имаха лисичи лица и дрехи като за конни надбягвания или грим. Танцьори и комици от евтините кръчми. Надали много от тях се стъпили на запад от Главната улица. Жените имаха хубави крака и ги показваха повече, отколкото би се харесало на проповедника. Но лицата им бяха протъркани като чиновническо палто. Всички, с изключение на едно.