Момичето носеше костюм на Пиеро — поне от кръста нагоре. Под високата конусовидна бяла шапка бухналата й коса можеше да бъде и червена. Очите й бяха засмени. Не твърдя, че лицето й бе непокварено. Не съм чак такъв познавач. Но не беше като другите. Не толкова убито. Някой се беше отнасял добре с това лице. Може би някой недодялан грубиян като Стив Скала, но се беше отнасял добре. В смеещите се очи все още имаше надежда.
Захвърлих останалите снимки, а тази занесох при отпуснатата в стола изцъклена жена. Тикнах я под носа й.
— Тази — рекох. — Коя е? Какво стана с нея?
Жената се втренчи пиянски в снимката, после се изкиска.
— Това е мацето на Стив Скала, господине. По дяволите, забравила съм името й.
— Бюла — казах. — Името й е Бюла.
Наблюдаваше ме под светлокафявите си обезобразени вежди. Не беше чак толкова пияна.
— Ами? — рече. — Така ли?
— Кой е Стив Скала? — попитах рязко.
— Бияч в заведението, господине. — Жената се изкиска отново. — Той е в дрънголника.
— О, не. Не е — рекох. — Пуснали са го. В града е. Познавам го. Съвсем наскоро е излязъл.
Лицето й се разпадна на парчета като прострелян глинен гълъб. В същия миг разбрах кой е издал Скала на местните власти. Изсмях се. Нямаше начин да греша. Защото тя знаеше. Ако не знаеше, нямаше да си прави труда да укрива Бюла. Не би могла да забрави Бюла. Никой не би могъл.
Очите й хлътнаха дълбоко в лицето. Втренчихме се един в друг. После ръката й се стрелна към снимката.
Отстъпих назад и я прибрах във вътрешния си джоб.
— Пийнете още — рекох и й подадох бутилката.
Тя я пое, помая се и бавно я заизлива в гърлото си, втренчила поглед в извехтелия килим.
— Да — прошепна. — Аз го натопих, но той така и не разбра. За мен той означаваше пари в банката Да, пари в банката.
— Кажете ми къде е момичето — рекох, — и Скала няма да научи нищо от мен.
— Тук е — отвърна жената. — Работи в радиото. Чух я веднъж по КЛБЛ. Но си е сменила името. Не знам как се казва.
Осени ме ново прозрение.
— Напротив, знаете. И все още я доите. Шейми не ви е оставил нищо. От какво живеете? Доите я, защото е успяла да изплува, да се измъкне от хора като вас и Скала. Така е, нали?
— Пари в банката — изграчи тя. — Стотачка на месец. Сигурна като наем. Да.
Шишето отново се намери на пода. Изведнъж, без някой да го е докосвал, то се прекатури. Уискито загъргори по килима. Жената не се помръдна да го изправи.
— Къде е тя? — продължих да я притискам. — Как се казва?
— Не знам, господине. Част от споразумението. Получавам парите с чек на приносителя. Честна дума.
— Знаете и още как! Скала…
Тя внезапно скочи на крака и се разкрещя насреща ми:
— Изчезвай оттук! Пръждосвай се, преди да съм извикала ченгетата! Махай се, гаден…!
— Добре, добре. — Протегнах ръка да я успокоя. — По-кротко. Няма да кажа на Скала По-кротко.
Тя бавно се отпусна на стола си и вдигна полупразната бутилка. Точно сега не ми трябваха сцени. Можех да открия Бюла и по други пътища.
Когато си тръгнах, жената дори не погледна след мен. Излязох на прохладното есенно слънце и се качих в колата. Да, бях едно свястно момче, което се опитваше да я бута някак. Да, готино копеле, няма що. Обичах да опознавам себе си. Бях от хората, дето за десет долара измъкват от спиртосана стара отрепка тайната на живота й.
Спрях пред кварталната дрогерия и се затворих в телефонната кабина, за да се обадя на Хайни.
— Слушай — казах му аз, — вдовицата на онзи, дето е държал „При Шейми“, когато Скала е работил там, все още е жива. Ако събере кураж, Скала може и да я навести.
После му дадох адреса. Той каза кисело:
— Вече е почти в ръцете ни. Една патрулна кола говорила с някакъв кондуктор на последната спирка на Седма улица. Кондукторът споменал за мъж с неговите габарити и същите дрехи. Слязъл на пресечката на Трета улица и Александрия. Най-вероятно, ще се вмъкне в някоя голяма къща, чиито собственици са заминали. Сгащихме го в капана.
Отвърнах, че това е чудесно.
Радио КЛБЛ се намираше в западните покрайнини на онази част от града, която се слива с Бевърли Хилс. Студиото бе разположено в непретенциозна постройка с гипсова мазилка. В ъгъла на паркинга имаше бензиностанция във формата на холандска вятърна мелница, фирмата й бе изписана с неонови букви, които се въртяха заедно с крилата на мелницата.
Влязох в приемната на партерния стаж. Едната стена беше стъклена и отзад се виждаше празно звукозаписно студио със сцена и столове за публиката. Няколко души седяха в приемната и се опитваха да изглеждат неотразими, а секретарката пронизваше шоколадовите бонбони от една голяма кутия с кралскочервения си маникюр.