Почаках половин час, след което ме допуснаха при някой си господин Дсйв Марино, директор на студио. Директорът на станцията и художественият директор бяха твърде заети, за да ме приемат. Марино имаше малък звукоизолиран кабинет зад хармониума. Стените бяха облепени с надписани снимки.
Самият той бе висок хубавец, малко левантийски тип. Имаше алени устни — една идея по-пълни от нормалното, тънки копринени мустачки, големи кафяви морни очи, лъскава черна коса, чиито къдрици можеха да бъдат и естествени, и дълги, бледи, пожълтели от никотин пръсти.
Докато разучаваше визитната ми картичка, аз се опитах да открия моята Пиеро по стените му, но не можах.
— Частен детектив, значи. Какво можем да направим за вас?
Извадих снимката на Пиеро и я поставих върху красивата кафява попивателна. Беше истинско удоволствие да го наблюдавам, докато я разглеждаше. Върху лицето му се изписаха хиляди дребни нещица, нито едно от които не би желал да издаде. Крайният сбор от хилядите дребни нещица беше, че момичето му е познато и не му е безразлично. Вдигна към мен очи, които искаха да се спазарят.
— Снимката не е отскоро — започна. — Но е хубава. Не знам дали ще можем да я използваме. Страхотни крака, а?
— Правена е най-малко преди осем години. За какво бихте я използвали?
— За реклама, разбира се. През един месец публикуваме по една в радиорубриката на вестника. Радиостанцията ни е все още много малка.
— Защо?
— Искате да кажете, че не знаете коя е?
— Знам коя е била — отвърнах.
— Вивиан Беъринг, разбира се. Звездата на най-популярния ни радиосериал „Захаросани пръчици“. Не сте ли го слушали? Излъчва се три пъти седмично по половин час.
— Не, разбира се. За пръв път чувам. Радиосериалът за мен е квадратен корен от нищо.
Марино се облегна назад и запали цигара, въпреки че една вече димеше в края на стъкления му пепелник.
— Добре — каза саркастично. — Престанете да оригиналничите и да говорим по същество. Какво искате?
— Бих желал да науча адреса й.
— Това, естествено, е нещо, което не мога да ви дам. Да не говорим, че няма да го намерите в нито един телефонен указател или справочник. Съжалявам. — Той започна да си събира книжата и тогава видя втората цигара. Това го накара да се почуства като глупак. Отново се облегна назад.
— Вижте — рекох, — в затруднение съм. Трябва да намеря момичето. Бързо. И никак не ми се иска да ме взимате за изнудвач.
Марино облиза много червените си и много пълни устни. Не знам защо ми хрумна, че е доволен от нещо. Каза тихо:
— С други думи знаете факти, които биха навредили на госпожица Беъринг, а оттам… съответно и на програмата.
— Една радиозвезда винаги може да се замени, нали?
Той отново облиза устни. После устата му се опита да изглежда непреклонна.
— Струва ми се, че надушвам нещо гадно — рече.
— Запалил ви се е мустакът — отвърнах.
Не беше най-сполучливият гег на света, но разчупи леда. Той се засмя. После замаха с длани като с крилца. Наведе се напред и заговори доверително, сякаш ми даваше съвети за конни надбягвания.
— И двамата нещо грешим. Очевидно. Вие, несъмнено, сте почтен човек — по вида ви личи. Затова нека дам моя принос към играта.
Грабна тефтерче с кожена подвързия, надраска нещо, откъсна листа и го побутна към мен.
— Флорес Авеню номер 1737 — прочетох.
— Това е адресът й — поясни той. — Не мога да ви дам телефонния й номер без нейно съгласие. А сега постъпете като джентълмен. Ако въпросът засяга студиото, разбира се.
Натъпках листчето в джоба си и се замислих. Беше ме изработил тънко и засегнал последните останали струни на почтеност в душата ми. Направих своята грешка.
— Как върви програмата?
— Обещават да ни включат в националната мрежа Предаването засяга простички, житейски неща. Нарича се „Една улица в нашия град“, но го правят чудесно. Един ден цялата страна ще ахне. И то съвсем скоро. — Марино прекара ръка по хубавото си бяло чело. — Между другото, госпожица Беъринг сама пише сценариите.
— Е — рекох, — тогава ето ви и вашата клюка. Имала е гадже в пандиза. Но вече не е там. Запознала се с него в едно от заведенията на Сентрал Авеню, където някога е работела. А той е на свобода, търси я и е убил човек. Ама чакайте…
Не беше пребледнял като платно, защото нямаше подходяща за това кожа, но изглеждаше много зле.
— Чакайте, момичето няма никаква вина. Чисто е. И по лицето му личи. Е, може да се наложи малко контрареклама — ако се стигне дотам. Но това е нищо. Вижте как Холивуд посипва със златен прах и най-долните уличници.