— Тези неща струват нари — каза той. — Ние сме бедно студио. Сега няма да ни включат в националната мрежа.
Имаше нещо смътно непочтено в поведението му, което ме озадачи.
— Глупости — казах, наведох се напред и заплясках с ръка по бюрото, — най-важното е да я предпазим. Този главорез — казва се Стив Скала — е влюбен в нея. Убива хора с голи ръце. На нея нищо няма да й направи, но ако има приятел или съпруг…
— Не е омъжена — бързо вметна Марино, докато следеше с поглед как вдигам и свалям ръката си.
— Може и да му извие врата А това ще вкара и нея в беля. Скала не знае къде е. Преследват го, така че ще му е по-трудно да я намери. Ченгетата са най-добрият изход от положението, ако имате достатъчно връзки да им запушите устата, за да не се разтропат пред вестниците.
— Не! — извика. — Никакви ченгета! Вие можете да се заемете с това, нали?
— За кога ще ви трябва пак момичето?
— Утре вечер. Днес няма предаване.
— Ще я скрия дотогава — казах. — Ако искате. Но това е единственото, което ще предприема на своя глава.
Той сграбчи отново визитната ми картичка, прочете я и я хвърли в едно чекмедже.
— Тръгвайте веднага и намерете — каза рязко. — Ако я няма вкъщи, чакайте я докато се върне. Аз ще докладвам нещата горе, а после ще видим. Побързайте!
Изправих се.
— Искате ли аванс? — попита все така рязко.
— Има време.
Кимна, отново помаха с длани като с крилца и посегна към телефона.
Номерът на флорес Авеню трябваше да е някъде нагоре, близо до Сънсет Тауърс — точно на срещуположния край на града. Движението беше доста натоварено, но не бях изминал и дванайсет преки, когато установих, че синята кола с две врати, напуснала паркинга на студиото след мен, е все така след мен. Направих няколко убедителни пируета, колкото да се убедя, че е опашка. В колата имаше един човек. Не беше Скала. Главата зад волана беше с около трийсетина сантиметра под неговото ниво.
Изпълних още няколко по-бързи пируета и го загубих. Нямах представа кой е, а и точно сега нямах време да се замислям.
Стигнах адреса на флорес Авеню и сгуших колата си до бордюра.
Бронзирани врати водеха към приятен двор с два реда къщи със стръмни покриви, покрити с плесенясали плочи, поради което малко напомняха на къщите със сламени покриви от стари английски ловни гравюри. Много малко.
Тревата бе прекалено добре поддържана. Имаше широка пътека и продълговат басейн, обрамчен с цветни плочки и каменни пейки. Хубаво местенце. Късното следобедно слънце изписваше интересни шарки по зелените площи, а далечното бръмчене на колите по Булеварда на залеза не се отличаваше много от жуженето на пчели.
Моят номер бе последната къща вляво. Никой не откликна на звънеца, монтиран в средата на вратата — да се чуди човек как са прокарали там жиците. И това беше много сладуресто. Натиснах го още няколко пъти, след което тръгнах назад към каменните пейки, за да седна да чакам.
Покрай мен забързано мина жена. Не че бързаше, а като човек, който по начало си върви бързо. Беше слаба брюнетка с остри черти, в бакъренооранжев вълнен костюм и малка черна шапка като на пиколо. Стоеше ужасно на бакъренооранжевия костюм. Имаше нос, който мре да се пъха където не му е работата, стиснати устни и люлееше ключодържател в ръка.
Приближи се до моята врата, отключи я и влезе. Не приличаше на Бюла.
Върнах се и отново натиснах звънеца. Вратата се отвори мигновено. Мургавата остролика жена ме изгледа от главата до петите и рече:
— Е?
— Госпожица Беъринг? Госпожица Вивиан Беъринг?
— Кой? — изрече тя така, сякаш ме мушна с нож.
— Госпожица Вивиан Беъринг от КЛБЛ — повторих. — Казаха ми…
Ораните й пламнаха, а устните почти захапаха зъбите.
— Ако това е шега, не ми е смешно — изсъска тя и засили вратата към носа ми.
— Изпраща ме господин Марино побързах да кажа.
Това спря затръшването на вратата. Тя се отвори отново, много широко. Устните на жената бяха тънки като цигарена хартия. По-тънки.
— Аз — започна тя много натъртено, — по една случайност съм съпругата на господин Марино. А това тук, по една случайност, е домът на господин Марино. Нямах представа, че тази… тази…
— Госпожица Вивиан Беъринг — помогнах й аз. Само че не беше млъкнала поради незнаене на името. Причината бе искрена, ледена ярост.
— … че тази госпожица Беъринг — продължи жената, сякаш изобщо не се бях обаждал, — се е нанесла тук. Изглежда днес господин Марино се мисли за много интересен.