— Слушайте, госпожо, това не е…
Затръшнатата врата замалко да вдигне вълни долу в басейна. Гледах я известно време, а после огледах и другите къщи. Ако сме имали публика, тя се криеше. Отново натиснах звънеца.
Този път вратата едва не изхвръкна от пантите. Брюнетката бе позеленяла от гняв.
— Махайте се от верандата ми! — изкрещя тя. — Махайте се, преди да съм ви изхвърлила!
— Един момент — изръмжах. — За него може и да е шега, но за полицията не е.
Това хвана дикиш. Цялото изражение на жената стана меко и заинтересовано.
— За полицията ли? — изгука тя.
— Ъхъ. Положението е сериозно. Става дума за убийство. На всяка цена трябва да намеря тази госпожица Беъринг. Не че тя… нали разбирате…
Брюнетката ме вмъкна в къщата, затвори вратата и задъхано се облегна на нея.
— Кажете ми — промълви напрегнато. — Кажете ми. Да не би тази червенокоса никаквица да се е забъркала в убийство?
Изведнъж устата й увисна широко отворена, а очите й заскачаха по лицето ми.
Затъкнах устата й с длан.
— Успокойте се! — замолих я. — Не е вашият Дейв. Не е Дейв, госпожо.
— О! — Тя отблъсна ръката ми и изпусна една въздишка. Видът й бе доста глуповат. — Не, разбира се. Просто за миг… Добре де, тогава кой е?
— Не го познавате. Да не говорим, че не мога да тръбя тези неща наляво и надясно. Искам адреса на госпожица Беъринг. Имате ли го?
Не виждах причина да го знае. Макар че, можех да измисля някоя, ако си понапрегнех мозъка.
— Да — каза жената. — Да, имам го. Наистина го имам. Господин Умника дори не подозира. Господин Умника изобщо не знае това, което си мисли, че знае. Той…
— Адресът е единственото, което ми е необходимо засега — изръмжах. — И съм малко притеснен откъм време, госпожо Марино. По-късно… — отправих й многозначителен поглед, — може би ще трябва да си поговорим с вас.
— Къщата е на Хедър Стрийт — каза тя. — Не знам номера, но съм била там. Минавала съм покрай нея. Уличката е съвсем къса, с четири-пет къщи и само една от тях на стръмната страна на склона. — Замълча, а после добави. — Дори мисля, че няма и номер. Хедър Стрийт се намира на върха на Бийчуд Драйв.
— Тя има ли телефон?
— Разбира се, но го няма в указателя. Естествено, че има, всички имат. Всички тези… Само ако знаех…
— Да — прекъснах я. — Щяхте да й се обадите и да й сдъвчете ухото. Е, много ви благодаря, госпожо. Всичко това е поверително, разбира се. Искам да кажа, строго поверително.
— Можете да разчитате на мен.
Искаше й се да разговаряме още, но аз я избутах навън и заслизах по застланата с плочи алея. През цялото време усещах очите й върху тила си, затова изобщо не се разсмях.
Онзи с неспокойните ръце и пълните червени устни е бил осенен от страхотна идея. Според него, разбира се. Беше ми дал първия адрес, който му дошъл на акъла. Неговият собствен. Вероятно се е надявал, че жена му няма да си бъде вкъщи. Не знам. Изглеждаше ужасно глупаво, както и да погледне човек… Освен ако не е бил притеснен откъм време.
И докато се чудех за какво ли му е било това време, станах непредпазлив. Не бях забелязал синята кола, паркирана на втори ред досами вратите, докато не видях мъжа, който излезе иззад нея.
В ръката си държеше пистолет.
Беше едър, наистина, но не от класата на Скала. Издаде някакъв звук през устни и протегна лявата си длан, в която нещо блестеше. Можеше да е парченце ламарина, или полицейска значка.
И от двете страни на улицата бяха паркирани коли. Поне пет-шест души би трябвало да се мотаят наоколо. А нямаше жива душа, освен мъжагата с патлака и моя милост.
Той се приближи, като издаваше успокояващи звуци с уста.
— Арестуван си — рече. — Влизай в мойта таратайка и я подкарай като добро момче.
Имаше дрезгав глас на преработил се петел, опитващ да кукурига.
— Сам ли си? — попитах.
— Да, но имам пищов — въздъхна той. — Дръж се прилично и си в безопасност като брадатата жена на панаира. Дори повече.
Кръжеше наоколо ми бавно, предпазливо. Чак сега успях да разгледам парчето метал.
— Това е специална значка — казах. — Имаш право да ме арестуваш колко и аз теб.
— Влизай в таратайката. И се дръж прилично, инак карантиите ти ще се затъркалят по улицата. Получил съм заповед. — Той започна леко да ме опипва. — Хей, та ти дори не си въоръжен!
— Стига! — изръмжах. — Смяташ ли, че щеше да ме пипнеш, ако бях?
Приближих до синята кола и се напъхах зад волана. Двигателят работеше. Той седна до мен, тикна пищова в ребрата ми и ние се спуснахме по хълма.
— Дай на запад, към Санта Моника — изхриптя той. — А после нагоре, да речем по Каньон Драйв към Сънсет. Където е ездитната алея.